Самодивско
По игличено време залудей ли сърцето
при зова на пълнолуние от любов побеляло,
се събуждат стъпките ми край езерото
и шептя, че без теб не съм никак цяла.
Пак те викам с безгласния повей в нощта.
Пак протягам ръце - криле за танцуване,
и край вирове стъпвам със нозе от мъгла
в самодивско хоро до разсъмване.
Много искам да дойдеш, но се моля
да не чуеш този шепот - стихийно отнасящ,
та душата ти, моя любов, да не погубя
с вълча ярост, и да те сторя в незрящ.
Ако дойдеш, носи си змийска кожа, тамян,
запали буен огън, или просто цигара...
донеси пепел, или скилидчица чесън,
и пази се, минавайки през тъмна гора.
Аз ще яхна елен със камшиче от змей,
и край теб ще премина под светлина лунна.
Прибири си лъка, да ловуваш не смей,
че болестта ти е в кърпичка вързана.
Искам да бъда покровителка твоя,
да ти раждам деца, все славни юнаци.
Затова направи ми добро, да те помня,
или просто да ти бъда посестрима.
Затова не кради ризата или мойто сукманче,
и забунчето мое със цвета на дъгата,
наметалото бяло - моето було,
в което скрит е лъчът - самодивската сила.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
