19 окт. 2007 г., 20:19
Шоколад
Той сърбаше чая, тя отпиваше глътка лимонада
и двамата притихнали, неми.
Гледаха се дълго, а в очите им блестеше изненада,
от таз история стара, но тъй незабравена след годините бели.
"Казваш, видя го наскоро",
отпи той поредната глътка.
"По-скоро призрак сякаш беше...
и далечен, нереален звук всяка негова стъпка"
"Поне поздрави ли го, след всичките тези години,
да видиш как е, да покажеш към живота му отношение?"
"Не можех", прошепна тя плахо, през сълзи,
"Страх ме беше дали не е плод на собственото ми въображение"
Всички знаеха историята прословута,
годината бе 1947-ма,
малко момче-сираче,
отгледано в приюта,
без приятели, родители, петаче.
Нощта - студена, вледеняваща дори и декемврийска,
в навечерието на Рождението Христово,
а долу в общата стая пред камината заспала,
детенце на кълбо стои и чака своето подаръче, в хартийка, опаковано и чисто ново.
А коремчето от студ се свива,
мечтаещо за късче тъмен шоколад
и мечтанието в сън заспива,
пред камината, посърнало в тоз студен и неприличен свят.
Рано-рано в празничната утрин
аз слезох да оставq пред голямата елха
всичките подаръци, с които
час по-късно щяха да играят обнадеждените деца.
И тогава го видях. Там беше.
Загърнат, с шоколад в ръка.
По личицето детско усмивка се четеше.
В очите живи блестеше радостта.
От този ден, с посрещането на всяка нова година,
при камината в златна опаковка блести шоколад.
Без подател, само с една златна бележка:
"Вярвайте, сладост има в студения свят".
"И никой не разбра кой шоколада оставя?",
запита той с отворена уста.
"Всичка знаеха, един той беше,
един сред всичките деца".
Един като всички и същевременно тъй различен.
Загърнат с мечти, лишен от суета.
Взиращ се през прозореца обичан,
прозореца, извор на толкова нови неща.
И докато малчуганите на двора играеха,
той помагаше в кухнята, готвеше прекрасни блюда.
И всичко това доброволно, срещу няколко стотинки,
които съботите изхарчваше за малко бонбонени сладка.
И нищо друго нямаше значение,
нямаше тревога, бедност, ни глад.
Живееше по-щастливо и от притежателя на най-богатото имение,
сред мелодията на течния, топящ се в устата шоколад.
и двамата притихнали, неми.
Гледаха се дълго, а в очите им блестеше изненада,
от таз история стара, но тъй незабравена след годините бели.
"Казваш, видя го наскоро",
отпи той поредната глътка.
"По-скоро призрак сякаш беше...
и далечен, нереален звук всяка негова стъпка"
"Поне поздрави ли го, след всичките тези години,
да видиш как е, да покажеш към живота му отношение?"
"Не можех", прошепна тя плахо, през сълзи,
"Страх ме беше дали не е плод на собственото ми въображение"
Всички знаеха историята прословута,
годината бе 1947-ма,
малко момче-сираче,
отгледано в приюта,
без приятели, родители, петаче.
Нощта - студена, вледеняваща дори и декемврийска,
в навечерието на Рождението Христово,
а долу в общата стая пред камината заспала,
детенце на кълбо стои и чака своето подаръче, в хартийка, опаковано и чисто ново.
А коремчето от студ се свива,
мечтаещо за късче тъмен шоколад
и мечтанието в сън заспива,
пред камината, посърнало в тоз студен и неприличен свят.
Рано-рано в празничната утрин
аз слезох да оставq пред голямата елха
всичките подаръци, с които
час по-късно щяха да играят обнадеждените деца.
И тогава го видях. Там беше.
Загърнат, с шоколад в ръка.
По личицето детско усмивка се четеше.
В очите живи блестеше радостта.
От този ден, с посрещането на всяка нова година,
при камината в златна опаковка блести шоколад.
Без подател, само с една златна бележка:
"Вярвайте, сладост има в студения свят".
"И никой не разбра кой шоколада оставя?",
запита той с отворена уста.
"Всичка знаеха, един той беше,
един сред всичките деца".
Един като всички и същевременно тъй различен.
Загърнат с мечти, лишен от суета.
Взиращ се през прозореца обичан,
прозореца, извор на толкова нови неща.
И докато малчуганите на двора играеха,
той помагаше в кухнята, готвеше прекрасни блюда.
И всичко това доброволно, срещу няколко стотинки,
които съботите изхарчваше за малко бонбонени сладка.
И нищо друго нямаше значение,
нямаше тревога, бедност, ни глад.
Живееше по-щастливо и от притежателя на най-богатото имение,
сред мелодията на течния, топящ се в устата шоколад.
© Хриси Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Нямам думи! Разчувства ме! Честно да си призная, пророних 1-2 сълзички, но и с усмивка на уста.
-
Разплака ме!Прекланям се пред таланта ти, Дете!
Ако имах шапка щях да ти я сваля!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Отдавна не бях се чувствала толкова тъжно щастлива, но все пак искам да попитам, дали все още има такива хора или те безследно и незабелязано изчезнаха и в днешното сгрешено време са само герой, запечатени в такива прекрасни стихове.