Скитник

                                                          СКИТНИК

Върнах се в стария, роден град,

там, където безгрижно

младостта ми започна.

Изминах калдъръмения път

до бащината къща,

дето за пръв път проплаках

преди години.

Минах покрай скривалищата,

дето обичах  да се скатавам,

и тайните убежища,

изпълнени с планове за бъдещи бели.

Влязох в двора,

в който не бях влизала

от доста дълго време.

Завладяха ме стари чувства,

сърцето ми литна

и само прескачаше пътните дупки,

разширили се с времето.

Но минах покрай старите вещи,

покрити с тонове прах

и краката ми сами ме отведоха

там, дето сърцето желае да бъде.

До голямата череша,

където почиват моите прадеди,

волно легнали на сянка  в мократа пръст.

А в душата хор запя,

 задето моето място открих.

На тях мога да кажа де съм била

и колко болка и радост съм видяла.

Те не ще ме съдят,

задето греших безброй,

но нали не чуват мойте пламенни слова.

Завеки ги оставям

под сянката дебела на черешата голяма.

Там, дето скитник не съм

и болката отшумява, отдалечава се дори,

задето съм в бащината къща,

там, дето принадлежа.