Славейче

Луната блесна в мрака на небето
и капките звезди опръскаха воала черен,
гласче тъй плахо отначало, тишината с звуците си поразбърка,
а после почна някак смеличко да пърха.
Замлъкна малко и тишината в него се заслуша,
а аз реших, за да не го уплаша, да се сгуша.
Поде отново и ручейче наблизо сякаш забълбука
и от листенцата по клонките прогони всяка скука.
Усмихна се - аз зная - в този миг светът около мене,
гората чувствам, зная, в този миг във мен е.
Светликът нощен пухкав облак за завивка взе си,
а славейчето сякаш го усети,
сниши гласче и сънено зачурулика.
Доброто сякаш знаеше, че веч успяло е със песничката да извика.