СЛЕД ДЕНОНОЩИЕ
Ден черен,
ден на болка, страх, взаимност и отдалеченост.
Ден – безвремие, неуверен,
горчив вкус на тежка обреченост.
Ден в който душите ни лъснаха
огрени от една взривена трагедия,
сърцата безумно се блъскаха,
забравили път и стратегия.
Един въпрос в пространството висеше:
„Защо, кой е виновен за кръвта – река пролята?
Предречено ли, внезапно ли беше?“
И българинът се раздели отново на две.
Едни, които в съпричастие страдаха
и други в пропито с омраза сърце
Париж и опечалените нападаха,
защо били страдали за едни
пък други просто така подминавали.
Сякаш може и кръвта да се дели
на наша и ваша, а пострадали
не зоват ли за помощ с еднакви очи.
Война се поведе в домовете,
във ФБ, на журналистическо и държавно ниво,
а кръвта опръска световете
и по своему попита –
маса центробежна ли сме, или общество,
знаещо тежестта и цената на сълзите.
А аз се питам в полуда -
Народе, защо се делиш на наши, ваши и чужди?
Да посрещнеш собствена болка, как би могъл,
когато се мяташ в безкрайни заблуди,
изпълзявайки от своите тъмни ъгли.
Не разбирате ли вие – свестни и луди,
че света е разпънат на кръст
и разделят го часове и дни,
когато човечеството ще стане на кървава пръст?
За мъртвите богатството няма значение.
Живота си с него не могат да купят.
От Бога да поискат изкупление
за живота си в дните безпътни.
Ще попитате – коя съм Аз
да ви питам и напътствам?
Народе, една съм от Вас,
с душата и сърцето си присъствам.
Те изкрещяват с молещ глас:
Обичайте се! Не мразете се!
Това някъде, някой обслужва.
А България е една за мен и за вас.
Наша, обичана, не чужда...
15 11 2015
© Надежда Борисова Все права защищены