След теб ръцете молят за разпятие,
очите искат да не се обичат.
След теб се уча сам на себе си
да бъда дом и топлото обятие,
пръстите с косите да не се засичат.

След теб се уча
безумно да не вярвам в дъждове,
безумно лудо в локви да не газя.
Ден и нощ да спра да гоня ветрове,
спомени във джобовете наивно
да не пазя.

След теб
ръцете ми се учат да гладуват.
Пристанища да не търсят за
спасение.
След теб очите спират да сънуват,
сетивата забравят що е нетърпение.

След теб пропускам
през съборените пътни знаци
в разтеглен, безкраен ляв завой.
След теб се уча да бъда
безумно чужд и безумно свой.

Безумно тъжно,
за звездите здраво вързан със въже,
безумно изглеждащ, леко неглиже,
след тебе с облаците чакам да се слея.
След теб аз друго не умея.

Бавно връщам се към себе си, докато
доброто в мен за втори път прохожда.
Злото за косите спирам гневно аз да скубя.
Смелостта се учи по ръба да се разхожда,
след теб се уча нищо да не губя.

Сякаш потънал в мътна чаша с вино,
безумно в плиткото се уча да се давя.
Падането си от коня превръщам
в нямо кино,
парченца дъждове събирам в дланите
и наивно бури почвам да си правя.

И след това с облаци и ветрове
ще чакам да се слея.
След теб аз друго не умея.

- Б. Мустафа