Случайността е моят цар и моят бог,

във напрежение пред нея коленича,

тя ме отблъсква с отказа си строг

или е моят храбър рицар.

Не чужда воля, не приятелска ръка

чертаят път от моето начало,

аз вярвам само в истински неща,

на слънцето - едва когато е изграло.

Закриляше ме в пътя разнолик

от вражи изстрели и от засади

на риска съдникът велик,

на бурята нестихващите канонади.

Вървях с простреляно чело,

със тъмното в очите грешни

и не получих ничие добро-

мигът ми даваше отстъпки честни.

И тъй не паднах, кой ме удържа -

величието на една случайност,

намирах живата вода

сред неверната безкрайност.

Аз знам, че няма нищо по-добро

загубил вяра пак да я намираш,

пречистен след една вино

спасените ръце към изгрев да простираш.

Да осъмваш на възглавето кораво,

от неспокоен сън да си щастлив,

затуй  че утре имаш право

да разсееш своя страх горчив...

След туй след многото награди

в случаен път да си обран,

да разбереш цената на нестихващите клади-

на слабостта да бъдеш неразбран.

Случайност пътя ми залива,

случайност - приказна зора,

случайност- че съм още жива,

случайност - щедра в яростта.

Познавам коня ти настръхнал

 и бездните и върхове,

и своят вик пред теб заглъхнал

в проклятие, в молба и в стихове.

Живка Юрукова