От времето на старите романи
със тежки порти, замъци, коне –
аз идвам пак при тебе като спомен
от ария на Жул Масне…
Какво като перонът равнодушен
за кой ли път на гарата мълчи.
В душата ми се гонят Листопади.
И ария от опера звучи!...
Танцуват пак невидими клавиши
и музика вълшебна ме залива!
Небето се притиска до Земята!
И виждам те до мене тъй красива!
По-слънчева от слънчевите дири.
Орисница на всички Ветрове!
Почти като в мелодия за флейта,
която над клавишите снове…
А Времето отдавна там е спряло
сред хребета на Облаците бели.
Заслушано и то навярно
във стъпките ни полудели…