Старият гробар

Далеч от погледите скрито

има гробище далече там, и всеки ден гробар с камъни сърце покрито труди се безчувствено за залъка си сам.   Хиляди души бе той изпратил от другата страна на тоз покварен свят, и никога мъртвешки лик препатил лицето му не промени, като да беше сляп.   Устните му в мрачната усмивка сключени бяха като вкаменени. И сякаш тялото му беше просто покривка на самият дявол преродени.   Но доведоха при него един ден две телца невинни, казват зла сполука. Наглед остана гробарят все тъй вкаменен, ала вътре в него нещо сякаш се пропука.   Усмивката от камен се изгуби, сълза отрони се от мрачните очи. Години наред сред трупове се бе той трудил, ала никога, за никого не бе ронил той сълзи.   И сякаш невинните телца стопиха твърдото сърце, на твърдият гробар, живял години в самота, разтопи се леденото му лице и пожела той при себе си смъртта черна да дойде и далече да го отнесе.   Та нима той така живя? В летаргия, в агония, във сирота? И ако животът му така бе преминал то нека - нека го вземе сега смъртта.   И в своята мъртвешка злоба за последно изкопа в гробището злостно три гроба  проклинайки участта си зла.   И проклинайки загубения си живот, ругаейки покварната съдба, легна той в тъмния гроб до двете невинни деца.