Съдба

Не съм те викала. Аз знаех, че те има.
Отдавна ме беляза твоята игра,
толкова отдавна, че не помня
без теб да съм живяла досега.

Но знаеш ли - не ме разплака.
А от думите ти, казват, най-боли.
Почти колкото незаздравяващата рана,
пак знак от твоята ръка.

Така ме нарани, че всички да познаят
как неволно съм заслужила това -
да бъда по-различна денем,
а нощем да се давя в самота.

До болка те познавам, ненаситна си.
Ти ще се върнеш въпреки това,
за да ме блъснеш, пак, отново, истински,
но с теб се знаем - ще те победя.