Сънувах те.
До болка ярък.
Истински.
И жив.
Отразен от дните ми.
От мислите ми.
И мечтите ми.
От болката.
Надеждата.
И вярата.

Въртях се в леглото си.
Загледана в тавана.
И в стените.
В които мислено се блъсках.
Политайки към теб.
И спомените ми.
Аз пак си спомнях.
Горчивините на разделите.
И щастието на целувките.
Завиждах си за миговете.
Злорадствах над неволите.
Аз мразех себе си.
И тебе.
Обичах се.
В тези спомени.
И теб обичах.
И блъсках се.
Над странните си мисли.
В стените.
И в таваните.
На хилядите стаи.
В картините.
В главата ми.

Накъсвах времето.
На хиляди парченца.
Разплакана.
И яростна.
Че съм щастлива.
В ръцете ти.
Далеч от теб.
И от горичивината ти.
От моята горчивина.
В която бях и ничия.
И твоя.
Без да ме искаш.
И без да искам.
Аз самата.
Не вярвах.
Че те няма.
И че не искаш.
Да съм горчива.
И да смъдя.
Във възприятията ти.

Горчах на себе си.
В спомените.
И в неизречените думи.
В неизживените ми мигове.
В нежността ти.
И в ледовете ти.
Които драсках с нокти.
В безуспешни опити.
Да те разчупя.
И да открия.
Теб.
И себе си.
И обичта си.

Аз бях накъсана.
Като хартия.
С изписани безредно думи.
В които някой.
Изцеждаше душата си.
Без глас.
Без шепот.
Без старание.
И без страдание.
Душите ни не струват нищо.
Без да познаят другите.
За да проникнат в себе си.
И да размият бреговете си.
Във вълни от кръв.
И ярост.
От несподеленото.
И неповярваното.
Което ни уби.
Без капка жал.
Която да прелее.
В чашата на удоволствието.
Която не изпихме.
Защото.
Предпочетохме горчивината.

Не вярвам.
Че сънувам.
И че не си бил пак в съня ми.
Защото беше жив.
И истински.
С гласа си.
И ръцете си.
С ума.
И със сърцето си.
Аз драсках по стените.
И тапетите.
С химикалка.
Изписвах името ти.
Върху редовете.
На тетрадките.
И книгите.
Без ред.
И без посока.