Тихичко сърцето ми шепти-
толкова тихо,
че дори самата аз
едвам го чувам.
Вече няма сили
да крещи като преди.

Бореше се,
стенеше,бунтуваше,
пищеше,
искаше...любов!
Минаваха неусетно
дни,седмици,дори години...
Сърцето не спираше да се бори
за своята мечта.

Докато един ден,
съвсем неочаквано
то се усмири-
спря да ме вика,
да ме кори...

И започна да шепти...
Но този тъжен шепот
се оказа по-страшен
и от предната борба.
Не спря да ме пита:
"Не е ли любовта
истинския живот?"
Отговарях му винаги
с тези слова:
"Да,любовта е,
но какво от това?"
А сърцето мълчеше...

Веднъж само
ми отговори:
"Тогава защо ти е
да живееш,
щом нямаш любов?"
Каза го...

това,от което
се страхувах-
истината-
живота ми е безсмислен...
Знаех,че е право,
нямах сили да го отрека дори...

В този ден сърцето ми замлъкна-
никога вече не чух и думичка
от него...
Беше ме изоставило-
не искаше повече
да се бори...
Само чакаше
животът ми да свърши...

А той дори не беше започнал...