Тя чакаше...
Едно момиче, мило и красиво,
стоеше все пред портите само,
и чакаше с надежда, с притаена сила,
вест, човек или едно писмо...
Любимият от седмици го няма,
войната е затвор за младите мъже,
ни вест, ни поздрав... нищо, празно,
само списъци със хора без сърце!...
Обичаха се, казваха в селото,
така, че сякаш Бог ги е събрал,
не хапваше, не пийваше горкото,
стоеше там, със поглед онемял.
И тази сутрин списъци дойдоха,
със още имена, изгубени души,
в селото днес настъпи болка,
семейства се рушат под писък на жени...
А там, на центъра, едно девойче,
припаднало... със нож в гръдта,
писмо накапано със светла кръв,
стиснато стои в едната и ръка.
Трябваше ли да умре така,
без него тя оставаше сираче,
жени, деца подминаха трупа,
сирачетата няма кой да ги оплаче!...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Георги Зафиров Все права защищены
