Държах те тази нощ в ръцете си...
Толкова близък ми се искаше да те
усешам, а, уви, така не беше и не би...
Но едва ли усети ударите на моето мълчаливо сърце...

Думичка не казвах, страх ме беше...
Почти заплаках в девете ти ръце.
Ти просто си стоеше...
А мълчаливото сърце делеше се на две...

В длани те държа и може да е за
последен път... Само ако знаех...
Сякаш не живея, моя е и твойта самота...
Исках и още искам да се мразя, а дори не можех.

И ти ще си отидеш. А аз все така ще си остана
със спомена, че в ръцете си още те държа.
Ще си ида сама. Потънала в забрава.
И обичам те... Това не бих могла да понеса...

Знам го, но пред себе си отричам...
А ти не знаеш, че дишам заради твоите очи...
Виновна съм. От онзи миг още те обичам...
Сега обаче не можеш да ме намериш прозрачна през тез сълзи...

Ти си отиваш... Света ми рухва.
Заедно със теб и всичко в мен се срива.
Всяка жила в мене бавно стихва.
Усещам, че два живота се разделят и отиват...

И не мога да те спра. Не мога да спра...
И пак, повтарям до забрава и се мразя!
Нека в дявол се превърна, ако тръгнеш, а не изкрещя...
Обичам те, но живот не заслужавам, ако
едничкото си щастие не успея да опазя и спася...

(И аз все още в ръцете си две те държа.
И все още цигарата догаря...
Ако ще си отиваш, по-добре ще е да е сега...
Сега, когато време за последно Сбогом ми остава...)