Време за спомени
Време за спомени
Знам, че нищо няма да бъде същото,
но някой ден, пораснала, несъща,
и още по детски припряна,
ще се кача на тавана
на старата бащина къща.
Ще го направя тайно и скрито -
да не ме види мама,
да не викнат с баща ми:
„Спри се, върни се,
лудетино!”
Как да им кажа:
„Връщам се в детството цветно!...”
Щом чуе стъпките ми боси,
обратно времето ще ме завихри
без укори и без въпроси
в една единствена посока,
за да се втурна в най-дълбокото...
Друг няма да види какво ще се случи:
там ще погаля старата шарена стомна,
там ще отключа
някогашните спомени -
прашни и избелели,
осиротели,
смешно-палави,
закачливо-дръзки,
боси, сламенокоси,
с лунички,
с издрано коляно.
Ще открехна вратата,
ще ги отнема от тъмното -
помилвай ги есенно слънце!
Помилвай и мене!
Утре може да ми е студено...
Ще бъда щастливо-безмълвна.
Ще се сбогуваме дълго-дълго.
После ще ги оставя
пак там
на тавана,
където остана
добрата златна река на детството.
В тъмното да ми бъдат светло.
Когато не ми е останало нищо,
с тях да стъкна огнище.
Да позакърпя скъсаното,
преди да е станало късно.
Да се огледам цялата
на душата си в огледалото
и от отломките да възкръсна!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Роза Стоянова Все права защищены
