ВЪПРОС

Потънал във безбожна самота,

със криле прибрани, свити, кални,

погледне ли в просторните нагоре небеса –

вижда своя дом прокуденият ангел.

Обичаше времето си да прекарва там, горе,

където всички гледаха се с помирение,

а сега, загледан в небесносиньото море –

спомняше си много, изпълнен с недоверие.

И скиташе се той из улиците тесни,

като взираше се с поглед проницателен...

И съзря дете – тичаше то към него през улегналите преспи

и в миг го стигна и погледна с поглед обаятелен.

-  Ти си ангелче, нали? –

                                             прошепна то с невинен глас…

           -  Да, до скоро бях, знаеш ли?...

Но сега прогонен съм и скитам се сред вас.

А смиреното детско личице

грейна и във миг като слънце заблестя.

И то усети как чистото му малко сърчице

стана непослушно, като ускорено затуптя.

-  Но защо, ангелче, си тук сега?

Та някога бил си божия особа?

А ангелът смирено отговори му с тъга:

-   Защото осмелих се да попитам : “Животът дар ли е, или прокоба?”…