Ето пак нощта се спуска.
Идва плахо над моето легло.
И всеки път тя за теб ме пита, пита и жално, тъжно ме прегръща.
Всеки път тя за мен тихичко си плаче, уморена от вечната ми тъга.
Ето пак съня ми идва, идва и тихо ме милва и всеки път загрижено за теб ме пита, пита и уморено след това ме целува.
И всеки път той за мен тъгува, тъгува и до мен винаги будува.
Ето пак луната мило ме огрява, блещука с вечната си красота.
Всеки път тя за теб ме пита, пита и горчиво за мен заплаква.
И всеки път нощта е самичка с мен, теб те няма до мен.
И всеки път сънят ми е само с мен, теб те няма.
И всеки път луната ме приспива само мен, теб пак те няма до мен.
И ето пак сърцето бие уморено, уморено от своята самота.
И всеки път то за теб ме пита, пита и не иска без теб да живее...