Боб седеше до леглото и държеше къката ѝ. Гледаше я със насълзените си очи и беше безсилен пред волята на съдбата. Губеше единствената жена  която обича, без да може да се бори с това. Лона лежеше неподвижна на леглото в болницата, цялата във рани и маркучи от закачената за нея апаратура. Боб не я оставяше и за миг сама. Чакаше и се надяваше, че ще се събуди от комата в която изпадна след инцидент със разходка с кон. Именно тя подари на Боб тази романтична разходка край брега на морето с коне. Но никой от тях не подозираше, че конят, който Лона язди има панически страх от водата и когато наближиха брега въпросният кон я хвърлил на земята.Боб държеше безжизненото и тяло и викаше за помощ, но никой не го чу. Той я взе със него и я закара право в болницата. Часове чакаше доктора да му съобщи диагнозата на неговата любима, но вратите  не се отваряха. Тишината ставаше все по смразяваща. Най сетне докторът излезе, но не за щастие. Съобщи с прискърбие на Боб, че Лона е получила тежка травма на главата при падането и е в мозъчна смърт. Нямало голям шанс да се събуди, но ако това стане имало голяма вероятност тя да не помни нищо от досегашният си живот. Дните минаваха един след друг,но Лона така не се събуждаше. Боб всеки ден и четеше книги. Беше си наумич, че ако ѝ чете тя ще го чуе и ще се събуди, но напразно. Заставаше до леглото ѝ, хващаше я за ръцете и разказваше как са се запознали на коледа в магазин за подаръци. Тази история винаги я е успокоявала, казваше той на медицинската сестра, която идваше да и проверява показателите. Минаха месеци, но тя така и не показваше признаци на подобрение.

-Моля те любов моя, помръдни поне пръст-казваше ѝ Боб. Но не, тя сякаш се бе отка, ала да се бори със смърта. Вън валеше силен дъжд, а Боб стоеше до прозореца със свити пръсти и се молеше на Бог. Той не беше вярващ, но ситуацията беше на живот и смърт. Молеше господ да пощади Лона и да вземе него.Молеше се както никога до сега и тъкмо когато почувства някаква вътрешна утеха, вратата на стаята се отвори. Беше доктор Озлол. Черепно мозъчен хирург със блестяща кариера, но по видът на лицето му Боб разбра, че нещо не е наред. Той избухна в сълзи и го попита какво има, защо не казва нищо. Доктор Озлол наведе глава и съобщи на Боб, че е време да остави Лона в ръцете на бог,няма смисъл вече да се мъчи, тя е избрала съдбата да си отиде. Боб не спираше да плаче и да гали Лона по лицето и да ѝ шепти, че я обича, и ще умре заедно с нея. Докторът го хвана за ръката и го уверяваше, че всичко ще свърши бързо и тя няма да усети нищо. Боб помоли доктора да го остави на саме с Лона за да се сбогува. Озлол излезе и му показа кое копче да натисне когато е готов да я пусне по пътят за рая. Боб плачеше и умоляваше господ да не му я отнема. Обещаваше всичко само за да си отвори очите, да не изпита болката да я гледа как умира. Но не и сега. Явно бог не го обичаше точно днес. Боб постави пръст върху копчето на апарата за искуствено дишане, погледна Лона за последен път и я целуна. Усните му трепереха, а по тях се стичаха сълзите му. Във мига когато вдигна глава от Лона той видя сълза от лявото ѝ око да се стича по кожата и. Хвана я здраво за ръце и казваше постоянно

-Тук съм скъпа, тук съм любов моя.

Той повика всички доктори да видят това чудо, но когато те видяха на мониторите, че Лона не показва признаци на живот му казаха да се откаже най накрая и да спре да се обвинява. 

-Пусни я да си отиде Боб, пусни я-казваше му Озлол

Но Боб знаеше какво видя и никой не беше в състояние да му промени мнението. 

-Тя е жива докторе, жива е-крещеше Боб. Господ ми е свидетел, че преди малко заплака пред мен.

Господ не съществува-чу се вик на една от сестрите в стаята. Ако има Бог защо не я събуди.

След тези думи настана суматоха, всеки се караше със съседния до него и никой не обърна внимание, че Лона си бе отворила очите. Тя гледаше Боб как спори с доктора ѝ. Нищо друго не ѝ оставаше освен да стисне ръката на Боб. В този момент настъпи зловеща тишина. Всички гледаха с недоумение как Лона е отворила очи и мърдаше ръката си. Доктор Озлол я погледна и каза. 

-Лона, знаеш ли къде си, помниш ли коя си?

Тя гледаше Боб и докторите, но дума не казваше. 

-Дааа, както вече ви съобщих няма да помни нищо, дори вас-промълви Озлол потупвайки Боб по рамото.

Но в прокрадващата се тишина най сетне се чу едно тихичко шептене. 

Това беше гласът на Лона. 

Боб я хвана за ръка, погали лицето ѝ. 

-Тук съм съкровище, тук до теб. Знаейки че никога няма да си спомни името му.

Но още веднъж и този път се чу ясно от всички, Лона каза същата дума. 

-Обичам те-гледаше Боб със сълзите в очите му

-Обичам те любов моя - казваше му тя и го хвана за ръката..  .