Заради хорската завист
Когато залезът притисне хоризонта
и лунните лъчи пристигнат в моя свят,
споменът за тебе бавно слиза в коридора,
а той от черните ми сълзи е облят.
Като топъл дъжд погалва мойто тяло,
ръцете ми със хиляди игли боде,
напомня за единното ни цяло
изгубено - не знам и аз къде.
Мечтите общи някъде потули,
създадени със толкова надежда,
а сега сърцето бие някък тихо - ...