Защо те няма?

Защо ме остави? Защо избяга от мен?
Зная, че това често ще се случва,
но аз винаги от теб ще съм плененa
и любовта ми няма да спре да ме измъчва.

Останах самa, но винаги е било така,
дори и аз се отрекох от себе си.
Само мечтите ми без бъдеще сега
се лутат из реалността. Къде си?

Няма те, няма ги очите ти тъмни,
които почерниха моята душа.
В съня си се изкачвам по скали стръмни,
отново мисля за теб в нощта.

Ти си там на върха, толкова далечен
и недостижим, но аз със порив верен
вместо да идвам към теб, пропадам,
но това не ме кара да страдам,
защото това, че за теб съм живялa,
дава смисъл на моето съществуване
и дори факта, че духом съм умрялa,
не спира вечността на моето пътуване.

Няма я Луната.
Липсва ми тишината.
Слънцето ми напомня за твоята усмивка,
но повече никога няма да я видя.

Зная, че не искаш да бъдеш с мен,
но защо не направи компромис поне един ден?

Защо при себе си не ме повика?

Това е, което чаках досега,
но умря вече и моята душа!