23 дек. 2014 г., 21:39  

30 дни в размисли 

  Проза » Другие
617 0 1
4 мин за четене

 Ден 1 (22.12.2014) – Липси.

  Сещате ли се за онези моменти, в които страшна мисъл ви удря по челото изневиделица и оставате без ума и дума. Честичко ми се случва на мен. Днес така ме удари мисълта за недостатъчността. Винаги нещо не е достатъчно. Парите, дрехите, любовта, акъла… Най - жалко е, когато любовта не е достатъчна. Аз го харесвам, той ме харесва, но нищо не се случва и всичко си остава така. Защото любовта не винаги е достатъчна. За нея са нужни смелост, доверие, разбирателство и още куп неща, които никой ги няма в пълен пакет. Но някои успяват да се преборят с тази недостатъчност и да я компенсират с повече любов. Моите липси са много. Липси имам във всичко. Но аз си ги обичам моите липси, защото ми дават стимул да се боря, стимул да искам още и още, стимул да ги запълня, дори да знам, че е невъзможно. Без тази недостатъчност ние бихме погубили животите си. Ако имахме всичко, нямаше да се борим със зъби и нокти, нямаше да полагаме никакви усилия да подобрим живота си. Липсите ни определят. Липсите ги имат всички. Никога няма да срещнете човек, който да е доволен от абсолютно всичко. На бедните им липсват пари, на болните здраве, на богатите истинско щастие, на влюбените им липсва любов. На някои им липсва от всичко по малко. Забелязала съм, че тези липси са по-осезаеми от всичко останало. Може да не забележите маргаритката в тревата, милия поздрав на познат или небрежния допир на скъп човек, но със сигурност ще усетите липсата на повече пари в портмонето си или нечутото „Обичам те!”, или липсата на искреност в думите на човека отсреща. Ах, тези липси! Как само ни съсипват. Как ни откъсват от ежедневното щастие и запълват, иначе празните ни дни. Не ми се иска да се изпълвам с липси. Иска ми се да ги надделея, иска ми се да не играят главната роля в живота ми, а само поддържаща. В днешно време най – голям проблем е липсата на достатъчно време. Не ти стига за учене, за кафе, за среща с приятел, за сън.   Не е вярно, че времето не стига за нищо. То просто не стига за всичко. Въпрос на личен избор е да си избереш за какво да ти стига и да изчакаш момента, в който трябва да спреш и да се замислиш дали използваш времето си правилно. Надали. Типично по човешки ние хабим времето си за ненужни или неудовлетворяващи неща. Такива сме ние хората – оплаква ме се, че ни липсва щастието, а не спираме като го срещнем. Подминаваме го и му махаме, докато тичаме подир маловажните неща. Тичаме докато не се спънем от огромния камък, който замъгленото ни от желание зрение, пропуска. И тогава идва болката от падането. Но всички пак стават, сменят липсата, която се опитват да запълнят и продължават да тичат до следващото спъване. Един безсмислен кръговрат. А щастието, то никога не спъва. Затова липсите трябва само да ни водят към щастието и успеха, без да ги определят!


      Ден 2 (23.12.2014) – Изпуснати шансове

 

 Безсънните си нощи прекарвам в равносметка. Броя ли броя изплъзнатите възможности и изгубените шансове. Сякаш ще ги върна. Разбира се цялото това преброяване няма да ги върне и няма да промени живота ми по никакъв начин. Но го правя, нали си падам голям мислител и обичам да се натъпквам с терзания. Колко пропилени възможности има всеки човек в живота си. Бих се обзаложила, че всички имате тези блестящи моменти на равносметка. И всички еднакво силно съжаляваме за много неща. Съжаляваме за някоя неосъществена любов, съжаляваме за работа, която не сме приели или от която сме се отказали, съжаляваме за купон, който сме изпуснали, за почивка на която не сме отишли, за приятел, който сме пренебрегнали, за човек на който сме се доверили прекалено и още хиляди, хиляди съжаления. И всички таим някъде вътре тази болка по безвъзвратно изгубения шанс, който живота ни е дал. Но знаете ли, аз мисля, че по – пълноценно ще е ако започнем да се вглеждаме в новите възможности, с които живота ни среща. Естествено, невъзможно е да ги вземеш всичките, когато ти се дават. Човек обаче, няма навика да премисля хубаво тези шансове и да преценява кои що доведат до успех. Особено в любовта. Там най–често губим най-добрите шансове, а за сметка на това приемаме най-лошите възможности. А после следват болката и сълзите. И така до следващия път. Или докато не срещнем онзи шанс, който ни стига за цял живот или както хората го наричат голямата любов. Честно казано всичко друго е по-лесно. По-лесно е да намериш добра работа, да намериш добър приятел, да спечелиш повече пари. Всички тези възможности ни преследват. Много от тях остават неосъществени единствено и само по наша вина. Но живота предлага още много и много. Никога няма да разберем дали една пропусната възможност е довела до добро или до зло. Точно затова и винаги ще тъгуваме по тези пропилени възможности. Затова и винаги ще търсим новите. Затова и ще залагаме повече във всяко добро начинание без значение от неговата сфера. Затова ще жадуваме за успеха. Затова ще дебнем шансовете и ще ги сграбчваме по-силно и по-силна всеки следващ път. Затова и накрая ще успеем. Накрая ще намерим всичко, което търсим, само и единствено ако се научим да приемаме добрите възможности и да отхвърляме ненужните. И всяка една от тях ще ни води по нов път. А колкото повече път извървим, толкова повече ще сме живели. Полза има от всичко – и от пропуснатото и от взетото. 

 

© Памела Венциславова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??