Из мемоарите на един пенсиониран оркестрант – детски му работи

  Като малък най-дълбоко вярвах, че красивите жените са различни същества, имащи неограничена власт над мъжете. Боготворях майка си, сестра си, но най-вече ….една съседка. Беше по-голяма с няколко години, но това нямаше значение. Щом я видех, райски птици запяваха в главата ми, слънцето заблестяваше по-ярко, дори през мъгла, а семките, които люпех постоянно, придобиваха вкус на най-нежен шоколадов мус….. Госпожица Калинка! Тя се носеше  грациозно по калдъръмените улици, сякаш се плъзгаше безшумно по лед, полите на роклята и се увиваха около изящните й крачета като морска пяна, и винаги се усмихваше някак загадъчно, почти предизвикателно. Кестенявите й коси винаги бяха свити в елегантен кок, разкриващ нежния мъх по бялото й вратле, очите й имаха дивното свойство да отразяват всички цветове на дъгата, и не можех да се начудя как Господ е успял да извае такова съвършенство…. Нощем завземаше сънищата ми и заедно обикаляхме всички тайни кътчета, които бях изградил специално за нея. Там тя ми разказваше приказни истории от света на женското начало, докато накрая осъзнах, че Господ трябва да е жена, и че тя е самото негово превъплъщение. Разбира се, в реалността не смеех да я заговоря, и никога не бях чувал гласът й, но знаех, че със сигурност е ангелски. Затова се захванах с цигулката, та един ден да мога да й акомпанирам, докато пее.

  Живях в това блаженство още две-три години, докато не станах прогимназист. За всичкото това време Госпожица Калинка нито веднъж не ми обърна внимание, но аз не й се сърдех. Знаех, че трябва да го заслужа с някакво геройство. Представях си как я спасявам от разбойници, от побеснели кучета, как я загръщам в палтото си в страховита снежна буря, как я ….целувам….Пу, пу, пепел ми на езика! Как можах да го изтърся това? Ами онова, дето става там-долу? Какво е това, бе! Олеле, Сатаната ме е обладал! Изтичах  при баща ми (тогава беше директор на училището) и хък-мък, обясних криво-ляво какво ме терзае. Той се почеса замислено по слепоочието и ми заобяснява:

-         Всичко, което ти се случва, синко, е нормална мъжка е…,ъ-ъ-ъ реакция. И добре, че я има, инак нямаше да се раждат деца, ъхъ-ъхъ. Бих те посъветвал, обаче, да не мислиш повече за госпожица Калинка. Тя, видиш ли, е сгодена и скоро ще се омъжва. При това, бутилката отдавна е отворена, ако позволиш да се изразя образно, и целият град е в течение….Та, с тази сватба ще се отсрамва.

  Нищо не разбрах. Каква бутилка, защо е отворена, каква женитба, какви деца, и каква, по дяволите (Бог да ме прости за богохулството) реакция? Нещо обаче ме жегна. Започнаха да изплуват смътни спомени за разни неблагозвучни думи, изречени по адрес на моята фея.  Била пачавра, никаквица, парясница, много и шавали очичките, опашката и все вдигната била, развявала си байрака…. Досега не бях се запитвал какво означават.

-         Тате, а защо хората я наричат така и така?, питам със свито сърце.

-         Не са хубави тези думи, но тъй става, когато една жена се поддаде на зова на природата, и слугува на много мъже…ъхъ-ъхъ.

Сигурно аз съм глупав.

-         Как ще им слугува, бе тате, тя е божество!

-         Глупости! И тя, като всички хора, яде, спи, ходи до нужника, боледува…..и другата работа,… таковата…, прави….Май ти е дошло време да се просветиш по житейските въпроси. Ще говоря с отчето, още таз неделя да ти отдели време.

  Какви ги говори баща ми? Как е възможно ТЯ да ходи до нужника? Не, не. От нейното изящно тяло не могат да излизат такива низки, миризливи ….отпадъци.

-         Тате, аз не съм я виждал да яде, как тогава ще ходи до нужника? И….какво е това….другата, таковата, работа, дето викаш?

-         Каква-каква, нали си виждал ….Вихър как…. ъхъ, ъхъ…, покрива Искрата. Същото е.

  Вихър беше жребецът, а Искра – една от осемте кобили, които гледахме. Бях го виждал как ги яха, като се разпашат. Много смешна гледка. По нататък не исках да го слушам. Избягах в стаята си, заключих се и цял следобед ревах. Боже, в какъв объркан свят живеехме….И все пак, не можех да повярвам, че госпожица Калинка прави всичките тези неща. 

  Докато не я видях след няколко месеца на улицата, с голям корем, да носи кошница с яйца от пазара. Рекох си, този път ще се престраша, и ще я заговоря.

-         Добър ден, госпожице Калинке. Майка ми каза да Ви предам много здраве!-изломотих набързо, като не знаех какво друго да кажа.

Тя ме изгледа особено, и ….

-         Ааааа, ти на Кръстьовите копеленцето беше. Дебелака, дето по цял ден скрибуца на оная щайга. Не съм ти никаква госпожица, а госпожа – чу ли? И на мамицата ти да кажеш – госпожа Хаджиколева съм. Проклети клюкари! Чак детето да надумат да ме задява. Айде къш, да не ти счупя някое яйце в мазната глава! Айляк с айляк!

  В тоз миг, върху ми се стовари скала. Ушите ми писнаха. ТОВА не е ангелски глас!!! Това е грачене на пършива гарга!! Такива пошли слова, от нейната красива уста…..Бях потресен, омерзен, неспособен да гъкна от изумление. Проследих я с поглед как префърцунено се поклаща по заснежения тротоар на главната улица. Но, има Господ, все пак. След няколко крачки, госпожицата се подхлъзна, залюля се безпомощно, падна върху кошницата с яйцата, навсякъде се разхвърча жълтък, краката й хвръкнаха във въздуха, полата й се вдигна, разкривайки цвета на долното й бельо, а от продължението на гръбнака й се разнесе едно звучно „тррръъъът”, което сложи финалната точка на всичките ми илюзии.  Злорадите подхилквания на хората наоколо така и не събудиха рицаря у мен. Останах неподвижен и изпълнен с презрение.

  Оттогава, та до ден днешен, все се заслушвам внимателно в звуците, разнасящи се от дамските тоалетни, та да не забравям, че и жените, при всичката им грация и изящество,  ядат, ходят до нужника, изпускат газове, и таковата….правят и другата работа с почти същия ентусиазъм, като нас, простите хора.