Една част от новия ми роман с работно заглавие "Антина".

                                                    * * * * *

   Не минаха две седмици и Сандо Фучеджи се върна у дома. Беше свършил добра работа, но нещо го ядеше отвътре и това се усети веднага.      

  Извика синовете си в голямата стая, която някога беше семейната спалня, а сега в нея се влизаше рядко.

   - Момчета, я кажете сега какво свършихте тия дни, пък после и аз ще ви река някои работи, дето научих по пътищата и в странство. Да видим какво да правим, докато можем.

   Младите мъже седнаха на ниските миндери край прозорците и единият – най-малкият от тримата, хич не изчака, ами рече:

   - Тате, ние знаем горе-долу какви са новините. Фердинанд нещо е объркал политиката и май пак народецът ще го отнесе. Ама ако си чул, че пак ще ни оставят на турците, да бягаме, докато има време и докато има пътища за България.

   - Най-лесно е да побегнеш, Найдене. Ама как се оставя този имот, как се оставя това, дето сме го вадили от калта много пъти дядо ми, после баща ми, сега и аз. А и вие вече сте си на баш мястото. Я виж, какви мъже ви изгледахме, от всичко разбирате, челяд имате, пари вадите! Е как да побегнем от земята си, а? Чужди да седнат на имотите ни! Погледни Стоилчовите - уплашиха се есенес и побягнаха. Разтури им се всичко тук, разграби се. Сега чувам, че били в Бургас, ама мислели да се връщат. Мило им е, мъчно им е, не е лесно да почнеш отначало, ей!

   - Прав си, тате – обади се тихо и Димитър - средният син. – Но това, дето се приказва, не ще да е на добро. Поне да прехвърлим натам това-онова, пък и жените, децата, Антина и лелите ни. Иначе, каквото и да става тук, те ще ни вържат ръцете.

   - Пролет е, момчета, време за лозята, за градините, време да се зареждат бубите. До месец ще трябва да складираме и тиклите от планината, защото талигите до ден-два ще тръгнат насам. Това е работа, ей. Работата не гледа страх ли те е, не е ли те страх, а се трупа. И мен нещо ме стяга, тревожно ми е. Затова да видим кое да направим по-напред, да си подредим работите, пък после ще видим какво и как. Ама ей на – все арменците и гърците първи се догаждат за някои неща – нашето племе превива гръб на нивата, в кошарата, в лозето и все последно разбира. Та този Каспарян, дето фабриката за порцелан в Кютахия е негова, ми подшушна, че тоя път прошка няма да има.  “Ще ни прокудят” – вика арменецът. - Щото сме умни, работливи и богати. Не за друго, ами за да ни ограбят”.

   - Мен ако питате, да прибираме навреме, каквото можем и да потегляме към България. Ако има живот, ще започнем всичко на ново. А като ни изколят, ни живот, ни имот – обади се и Михал. – Ако навреме направим всичко, ще е най-добре.

   Сандо Фучеджи заби очи в най-големия  от синовете си, после погледът му омекна и рече:

   - Не знам за утре какво, ама тази вечер едно ще ви кажа. Имате жени и деца. Поприказвайте с булките кой какво мисли да прави, пък ще умуваме пак. Аз на никого няма да заповядвам, сами ще си решите, но гледайте фамилията да не се разделя. Умната мислете и за Антина мислете, щото ви е една сестра и е мъничка още.

   Младите мъже се надигнаха и един подир друг излязоха от стаята. След тях тя изведнъж стана широка и празна и Сандо Фечеджи се усети смалил се и някак осиротял. В този миг осъзна какво го тревожеше последния месец. Уж свободата дойде, уж турците побягнаха, подгонени от християнските армии на българи, сърби, гърци и черногорци.  “Но не би” -  помисли си Сандо. “Пак контрата ще си остане у нас – Найден ще излезе прав. Тия ще късат живи меса от тялото на християнска България, щото своите най-нямат жал. Пък и какви са ни гърците, че и сърбите, че и черногорците? За плячка са зинали, няма как да е друго, серсеми недни” – въртеше глава Сандо като побъркан и усети нещо в гърдите си, което яко го стегна. Надигна се полека, отиде и отвори вратата, па викна силно:

   - Антино, Антино! Я дойди горе да ти река нещо важно! – и остана така, подпрян на здравия дървен парапет, загледан надолу по стълбите.

   Чу женски гласове, после някъде се хлопнаха врати и по едно време долу се показа къдравата, руса глава на Антина. Косата ù беше сплетена на две дебели плитки, но бухнала и неукротена на челото. Тя гледаше баща си право в очите и така – втренчена в него, заизкачва стълбите.

   “Пак нещо е направила, познавам аз този поглед” – помисли си Сандо и пристъпи в стаята.

   - Ела, седни тук да ти кажа нещо. Ама първо ти ми кажи онова, дето го криеш.

    Усети, че е улучил. Антина преглътна, наведе очи, помълча, пък изглежда, че се реши.

   - Тате, нали знаеш стайчето, дето се крия?

   - Знам го. Защо се криеш там ? – попита Сандо подозрително.

   - Ами там е  тихо. Там си приказвам с мама и с Бог.

 Сандо вдигна бързо очи и срещна нейните – големи, издължени и открити като  на майка й. Такива очи нямаше нийде по света. С такива очи беше само покойната му жена, после децата им и сега внуците им. До един. Всеки ден Сандо виждаше тези очи и жена му беше все до него и все го гледаше.

   - А майка ти и Бог приказват ли с теб, Антино? – попита той ниско.

   - Още не съм чула, тате. Ама аз и нищо не питам. Само им разказвам. Таман им казвах, че съм сложила бубите в пазвата си на топло. Нали се разбрахме, че тая пролет сама всичко ще си отгледам?

   “Това ще е било, та гледа особено” – помисли си мъжът и се позасмя.

   - Тате, ти знаеш ли, че в стайчето има таен проход към реката? – изстреля изведнъж Антина и Сандо подскочи. - Като слезеш по стъпалата, има една много голяма стая, от нея се влиза в други стаи, а в тъмното, където вече има само скала, се отваря голяма, тежка врата. И се чува реката, тате! Под къщата ни има още една къща – голяма, суха и проветрива.

    Сандо Фучеджи пак  получи сърцебиене и се хвана за гърлото. Антина скокна и му наля вода във висока чаша от дебело, синьо стъкло. Той отпи малко, после отново глътна и примлясна с облекчение. Взе си въздух и задиша по-спокойно.

   - Момиче, ти ще ме сложиш на въжето.  Нали не си казала никому? – сепнато попита Сандо и я изгледа въпросително.

   - На никого не съм казала, тате. Ти мен за каква ме мислиш? Знаеш ли за прохода, тате?

   - Знам, Антино. От дете го знам. Моят дядо – старият Сандо Фучеджи, е построил не само дом. Крепост е построил. Но да не дава Господ да се крием като къртове в тази крепост, щото Бог не е рекъл хора да живеят под земята. Но то е, за когато се налага. Нали разбираш, момичето ми. И пожар да има, и глад да има, и безводие да дойде, долу има от всичко за дълго. Но да пази Господ и да варди.

   Сандо се прекръсти три пъти с поглед към иконостаса в дъното на стаята. Антина стана и се прекръсти и тя. После пак седна до баща си.

   - Тате, теб нещо те е страх, нали? – тихо попита момичето.

   - Страх ме е, татовата – призна Сандо. - Я виж – къщата ни е пълна с деца, с жени, имаме повече от всички в цяло село, че и по-далече. Много добро не е на добро, дъще. А времената са кървави, несигурни и лъжливи. Страх ме е за челядта ми, Анитно – за теб, за внуците, за каките ти. За старите ми сестри ме е страх. Е, мислех аз утре да приказвам повече, ама сега ще го река, пък утре – пак. Мисля да ви проводя в България. Пратил съм хабер на верни хора да ви чакат, да ви настанят на сигурно и добро място. Златото е злато и тук, и там. Ама нека утре и братята ти да кажат, защото да изтръгнеш корените на децата си не е лесно. Щом е за живота на челядта, през огън ще минем, няма как иначе. Чакай да ти покажа нещо, така и така си разбрала за прохода без време.

   Сандо Фучеджи стана от миндера и тръгна към вратата. Между нея и тесния, висок прозорец, имаше дрешник. Вратите бяха орехови, с красива дърворезба на птица с разперена, широка опашка и дълга шия с коронка. Сандо ги разтвори и повика с пръст Антина. Момичето приближи. Отвътре дрешникът беше иззидан, с изгладени, бели стени и дървени фризове по края. Тук-там по тези фризове имаше изкусно оформени глави на птици – закачалки. Там висяха колани, вратовръзки, един бинокъл в стар, кожен калъф и памучни торбички с лавандула против молци. На лостовете и по рафтовете грижливо бяха подредени дрехите на Сандо Фучеджи. През всичките години, откакто се помина жена му, сестрите му поддържаха цялата къща в идеален ред.

   - Гледай сега това – рече Сандо и притегли Антина напред.

   Мъжът с уверена ръка побутна една птича глава и стената взе да се отделя. Лъхна хлад и Антина видя как започна да се очертава тъмен проход на тясната страна на дрешника. Баща ù я хвана за ръката и се промушиха надолу. Имаше каменни стъпала, по които заслизаха, като се опираха в страничните стени. Не проронваха нито дума. Слизаха дълго и внимателно. Антина разбра, че каменното стълбище мина през цялата къща - някъде отвътре през нея, после тръгнаха по трамбована, мека пръст и Сандо Фучеджи се спря. Пак опипа нещо и се чу протяжено, зловещо стържене – види се, че тази врата отдавна не беше бутана. Пристъпиха в една широка, сумрачна стая и изведнъж Антна разбра, че е влизала в нея през тясната врата отсреща. Всичко ù стана ясно. Пипнешком бутна вратичката и двамата с баща ù влязоха в стайчето.

   - Можеше и да не влизаме тук, а да вървим още малко надолу – и право в една пещера, в която влиза реката. Затова я чуваш.

   - Ама аз ходих до реката, тате.

   - Не си момиче,  Антино – дявол си! Кога стана това, та откри прохода?

   - По Коледа, тате. Седя си ей тука, на тази ракла и нещо си мисля. Отвън в коридорчето е едно, а като гледаш отвътре – друго. Губи ми се нещо. Така седях и се вглеждах дълго време. Иначе стена като стена. Тогава се сетих, че никъде в къщата няма такава врата – стайчето малко, а вратата – широка и не е с панти. То ясно, като отвориш вратата, онова, което е различно, остава зад нея. Реших да огледам само различната стена. Открих веднага как става. Ама ме достраша, да не би нещо да се покаже в тъмното. Пък после се престраших и един ден извървях полека до края. От реката всичко кънти, но не винаги. Някой път е тихо, сякаш светът е свършил. Тате, другите знаят ли?

   - Знаят, че как иначе. Нали трябва вътре винаги да е заредено. Обещай ми нищо да не пипаш и нищо да не ровиш, защото тук има документи от цялото Беломорие, че и оттатък. Много работи има в подземията, Антино и не ща да пипаш нищо, дъще. Не казвай никому. Живот вардим ей, така да знаеш. Не само нашият живот вардим.

   - Добре, тате. Аз мислех, че в сандъците има съкровища на хайдути – погледна го Антина и този поглед накара Сандо Фучеджи  да се разсмее гръмогласно.

   - На леля ти Кера все хайдути и войводи ù бяха в главата някога. Па като дойде време да види истински хайдути, разгони ги с пушката,  та се не видеха. После трябваше тайно да ги прибирам из сокаците, че ги беше страх.

   - А, не ми се вярва, тате. Хайдутите са силни и са смели.

   - Смели са, татовата. Ама не всички са такива. Хайде сега да се върнем обратно, да затворим горе прохода и пак ще си приказваме. Аз на братята ти това го показах, кога се зажениха. Тогава ми се стори, че май нещо поназнайваха. Но нали все си мълчат, не продумват какво знаят и какво не. Все ги е страх от мен, а аз ръка не съм вдигнал на никого.

   - Не си, ама онези в лозето си ги застрелял – Антина изрече тези думи и се сниши. - С леля  Кера сте ги заровили.

   Сандо изгледа дъщеря се втрещен. Това момиче – вече девойче, отвореше ли си устата, все страшни неща приказваше. Сестра му Кера е за бой. Той се поизвъртя, пък хвана Антина за ръка и хлътнаха в подземието. Чу се протяжното стържене на вратата и после всичко утихна. Мина време и двамата заслизаха по дървеното стълбище към стаята, където снахите бяха наредили масата за вечеря. Никой не сядаше преди Сандо да се настани в началото на трапезата.

   - Дълъг ден, брей! – въздъхна Сандо Фучеджи и се прекръсти. Прекръстиха се всички и устните им замърдаха в молитва. Дори малките деца, които се хранеха на синийката встрани от възрастните, бяха сключили молитвено ръчичките си.

   - Хайде да вечеряме, каквото Бог дал – извиси глас търговецът и започнаха да се хранят тихо и смирено.

   На другия ден – пак в голямата стая на горния етаж, Сандо Фучеджи и тримата му сина начертаха плановете за живота на фамилията в следващите месеци. В края на седмицата две тежко натоварени волски коли тръгнаха към старото отечество. След тях, покрита с яко платнище, потегли и шарена каруца. Върху катовете черги и меките вързопи седяха куп малки дечица, най-голямата сестра на Сандо Фучеджи и бременната жена на Найден. Самият Найден - с още един снажен и мрачен селянин, стоеше на капрата отпред и енергично подръпваше юздите на конете, които едва се удържаха. Когато минаха завоя и селото не се виждаше вече, Найден спря каруцата. Прекръсти се, седна на подплатената дъска и рече:

   - Бог пред нас и ние след него. Закриляй ни, Господи.

   Под платнището - сгушени и притихнали, децата чуха самотните думи на Найден и още по-голям страх сви душите им. Старата леля мълчеше, а Найденица тихо хлипаше.