Авторът винаги има право

                                                 (13)

                                         Драго мустака

„Мила Мария,

 Виждам, че и ти си станала рано тази сутрин, макар, че е събота. Дори мейл си успяла да изпратиш! И аз всеки делничен ден се заричам, че дойде ли почивен, ще се излежавам, а след това още в тъмно съм в кухнята до тостера и кафеварката!

 Каква хубава снимка си сложила в Скайп! Сняг и цъфнали кокичета! Колко ли е хубава сега София! Тук е различно. Не помня от кога не е валял дъжд...Вестниците пишат, че това е най-сухата зима в  Мадрид от 70 години насам.

 Стихчето, за което ме питаш, усмихва и мен, колкото пъти го прочета. Ще ти разкажа историята му, щом ме питаш.

 Беше една мартенска събота през 2009 или 2010, не помня точно. На 19 март тук се празнува деня на бащата и едно приятелско семейство, което живее в Торехон де Ардос, едно от предградията на Мадрид, не ме беше поканило, а ми беше заповядало да отида на гости, за да го празнуваме!

 –Не дойдеш ли ти- заплаши ме Марина, моята приятелка-идваме двамата с Любчо у вас и ти изпиваме всичката домашна ракия!

 Заплахата си беше сериозна, защото на нея все пукнати чаши ѝ се падат и питието изтича много бързо, за нула време ще ми свърши шишенцето! Пък и къде у нас да седнем, като сме пет човека в една лодка, така де-в един апартамент, не много по-голям от лодка, без да се брои кучето. Почти като при Джером!

Седнах във влака, завих се до носа с шала и притворих очи. Знаех, че се очертава късно лягане вечерта и исках да използувам половинчасовото пътуване за релакс.

 –Тука, Ивке, тука ела!-гръмна мъжки глас над ухото ми.- До тая испанка, и трите места са свободни! Ама се е увила, завалийката...Аз от жега се пукам, а тя...

 Чух, че седнаха на седалките около мен и се подсмихнах в шала си, но не отворих очи. Българите сме навсякъде. Сигурно и на луната е имало и са  посрещнали космонавтите с хляб и сол...И тъй като тук си мислим, че никой не ни разбира, си ги ръсим едни...

 В този момент, мила, ме заля такова ухание на прясно изпечена баница със сирене, че се ококорих и обърнах глава. Първото нещо, което видях, беше един рошав, силно прошарен, но юнашки завит мустак, един голям нос, щръкнал гордо над него и голяма, гола като яйце глава. Широките, космати гърди под бялата разкопчана  риза и шкембето, виснало над широкия кожен колан допълваха колоритния образ. Черешката на тортата беше  бялата  кърпа в косматата лапа, с която пуфтящият мъж енергично триеше лицето си. До него стеснително се усмихваше слабичка женица на моята възраст с редичка, подстригана на черта косица и детско бритонче.

 Неистовото ухание от ляво обърна главата ми като магнит- игличка и изуменият ми поглед зърна на седалката до мен едно вехтичко, но чистичко сакче, подобно на това, с което баща ми навремето си носеще ядене на работа. Единият му край беше отворен и от там ми намигаше бутилка червено винце. Боже, в кой век бях попаднала?

 –На испанката как ѝ светнаха очичките, като видя сакчето!-подсмихна се мустака срещу мен.-Пази го, Ивке, да не вземе да дръпне шишето и да избяга!

 –Стига, бе, Драгомире!-сръчка го женицата и ме погледна смутено.-Ще разбере жената, че говориш за нея и кой знае какво ще си помисли!

 –Ще разбере, друг път! Аз съм пет години тук и още не им разбирам, че те ли? Като останеш без баница, ще видиш ти...

 –Ще видим и двамата, като подминем гарата с твоите заплесии!-разсърди се жената.-Вместо да зяпаш жената, гледай табелите, че ще видим Торехон в гърба!

 В този момент телефонът в чантата ми звънна. Погледнах го и видях изписано името на Марина. Сигурно вече чакаше на гарата, изгубила търпение, или вдигаха наздравица с другите гости. Беше споменала, че ще има и едно друго семейство, близки техни приятели от България още. Затворих, за да не говоря на български и да притеснявам жената,седнала срещу мен, макар, че вече се изкушавах да се заям с този нашенец.

 Тогава звънна телефонът на Драго Мустака, (така бях кръстила наум живописния нашенец) и той залепи малкото апаратче на голямата си глава:

 –Ало! Здрасти, Марина! Идваме, не бой се, вади ракията, дето си ми я обещала, за друго грижа не бери!...Българка ли? Българки тук няма, аз тях ги стрелям от километри, особено поетесите! Какви стихове съм писал на Ивка в казармата, ако знаеш, ехе-е!-редеше „ловецът“, безчувствен към ръчканията на жената до него.

 Закашлях се силно, за да скрия смеха си и се обърнах към стъклото. Очертаваше се весела вечер. Марина ми беше казала, че семейството „и двамата са колкото печени, толкова готини, и за работа стават, и за майтап, и за пиене-а бе, за всичко!“ Трябваше и аз да го ударя на майтап, иначе...

  Минахме Сан Фернандо и аз видях, че те наистина ще пропуснат нашата гара. Жената задряма, личеше, че е уморена, а мъжът пуфтеше и зяпаше повече багажа, отколкото гарите, които минавахме. Друг път съобщаваха коя гара е следващата, но явно в нашия вагон уредбата беше повредена, или изключена, а светлинното табло беше зад гърба им.

 Влакът забави ход. Аз прибрах шала в голямата си чанта, метнах я през рамо, погледнах нехайно мъжа и... грабнах най-невъзмутимо злополучния сак с баницата и вирнатото шишенце.

 Той зяпна срещу мен, след това най-неочаквано така сръчка жената до него, че тя подскочи и отвори очи. Двамата ме гледаха учудено, като деца.

 –Слизаме, Ивке!-намигнах аз на жената и тръгнах към изхода след потока от хора.- На Торехон сме, Марина чака. Ти ако все така се оставяш мъжа ти да те води...

 Мъжът се окопити, грабна сака от ръцете ми и така ме тупна по рамото, че аха да приклекна:

 –Знаех си аз, че си наше момиче! Затуй те бях зяпнал, я! Само тоя испански шал, де си се увила с него, ми бъркаше пейзажа!

 Марина, която ни чакаше на перона, зачервила бузи от „една чашка за загрявка само“, прекъсна словото му. Когато вземе тя думата, събеседникът млъква, за да не говорят в дует.

 Хубава вечер беше, Мария.  Емигрантските домашни празници тук са с особен вкус, шарени едни такива...Трапезата смесена, с българската баница може и тортиля да хапнеш, ако има, нали на едно място отиват? Телевизията-и тя смесена, и българските, и испанските новини да чуем, и едните политици да изкоментираме, и другите, нали са една стока! И езикът ни един такъв, уж български говорим (и още как го говорим, понякога през три къщи ни чуват), но без да съзнаваме, се вмъкват в него испански думички, като мушички през отворения прозорец влизат. Разговорите и те като мушички  кръжат все около близките там, далече...

 Драго Мустака беше душата на компанията. То не бяха наздравици, то не бяха вицове, на които се смееш до сълзи и след миг забравяш, но аромата на смеха остава в теб, то не бяха поздрави с песни за членовете на компанията, за бащите ни...отвъд, че и моят, и неговият бяха там от години. Какъв глас имаше този мъж само! И колко народни песни знаеше наизуст! Жалко, че тогава още нямах видеокамера и нямам нито един негов запис!

 По някое време излязох на малката, отрупана със саксии с цветя тераса да подишам чист въздух и да ми стихне малко главата от шума. Веселбата и шума са синоними и от време на време имаме нужда от пълната им противоположност, за да ги усещаме след това още по-силно.

 –Какво, звездите ли гледаш?-чух до себе си гласа на Драго.-Да не съчиниш сега едно стихо за тях?

 Беше излязъл да запали една цигара...и явно да се позакача още с мен, че след влака не бе имал тази възможност.

 –За звезди се пише лесно-продължи той и смукна от цигарата. –За хората е трудно да се пише истински, така, че да се познаят! Поети е имало едно време, сега...сега е педераска история!

 Погледнах учудено тъмния профил до мен. Не виждах добре очите му и не можех да разбера какво се крие зад тези думи.

 –Я кажи какво те мъчи тебе!-казах .-Ей така, направо! Зарежи звездите и поезията и кажи какво те яде от вътре, че искаш да ...ухапеш!

 –Искат да си обръсне мустака, това го мъчи.-чух гласа на Ивка от другата му страна. –А той не дава и дума да се изрече! И сега в къщи ще се избием за една глупост, за срамотиите пред децата!

 Драгомир и Ивка в България били миньори, мила Мария! Там, по рудниците край Белмекен се запознали,  оженили, строили къща, гледали деца, всичко сами, на четири ръце. История, подобна на стотици други честни, отрудени, здрави български семейства. В един момент всичко изгоряло, а вятърът на емиграцията, (извинявай за баналния израз, мила, но по-точен не намирам) ги отвял тук , в Испания. Оставили четириетажната къща там, на село, да се руши заключена, а събираната с години покъщнина-да гние. А тук...тук беше започнала криза , работата беше силно намаляла, особено за мъжете. Строителната фирма, в която работел Драго, фалирала и той се озовал в бюрото за безработни.

 –...На Драго сега му предлагат хубава работа!-говореше Ивка.- Шефката ми има частна детска ясла, искала да го вземе там, хем като охрана, хем като градинар, хем ремонт нещо дребно ако има, че той от всичко разбира. Тя е златен човек, аз три години съм при нея...

 –Но какво общо има тук мустакът?-успях да вмъкна аз по някое време.

 –Щял да плаши децата!-изгърмя гласът на Драго в ухото ми.-Родителите така викали! Аз 20 години го имам този мустак! Дядо ми имаше мустак, баща ми имаше, гордееха се, с тях си ги заровихме, на нашия род така си ни викат, Мустаците!  А мен сега плашило ще ме изкарват, мамка му!

 Милите ни мъже! Ние, жените, сме като тръстиките, мине бурята, наведем се черната земя, но след това се изправим. Те-като дъбове, изкорениш ли ги веднъж...

 –Ти мустак ли си?-извиках аз към него.-Ти мустак ли си или си любов? Къща ли си, или си любов? Родина ли си или...

 –Кой каза любов?-изникна главата на Марина до мен.-И аз съм за любовта! Да пием за любовта, приятели!  Наздраве!

 Драго протегна в мрака големите си ръце и ни подкрили и трите като квачка пиленцата си. След това напсува цветисто ей тъй, да си прочисти гърлото и запя:

 –Излел е Делю хайдутин...

 Нещо ме стисна за гърлото. Измъкнах се от топлата прегръдка, влязох в хола, грабнах от чантата си тетрадката, с която не се разделям никога и се вмъкнах в...тоалетната. Не се усмихвай, мила Мария! В населените емигрантски жилища това е единственото място, където имаш сто процента сигурност, че няма да ти почукат на вратата. Там написах стихчето за препечените корички:

Препечените корички

Обичам онези корички препечени
на баница или погача
които, макар и на огън обречени,
навлизат на фурната в здрача

и, смело опрели глави във тавичките,
тестото омекнало скриват.
Обичам ги тези невзрачни корички!
И хора обичам такива...

Наплисках си лицето с вода, да измия следите от емоциите,  върнах в хола и тържествено връчих листчето на Драго .

 –Посветено е на теб и на целия род Мустакови!

 –Ха!-шавна шеговито мустака му.-Че ти не беше ли в клозета?

 –Ученото си е учено-отвърнах иронично, доволна, че тъжната пауза на терасата е свършила.-Него, и в клозет да го затвориш, и в емиграция да го пратиш...

 –Ще се наяде-довърши Марина с чаша в ръка.

 –И ще изчисти, и ще се наяде, и  за другите ще остави-ухилих се доволна аз.-И наздравица ще вдигне с домашната ракийка на мама! Наздраве, приятели! За бащите ни! И най-вече за нас!

 Това е историята на стихчето, мила Мария. И историята като стихчето, една такава...мъничка, смешничка.След години и нея ще отвее вятърът, като мустака на Драго, който на другата сутрин беше тържествено обръснат.

 И само Авторът, който винаги има право, ще знае кой е бил прав...