Гергана – Едно красиво българско име. Но тя не бе пример за традиционна българка - не можеше да играе ръченица, не знаеше нито една народна песен, за бога - та тя дори не можеше да изрецитира ,емблематичното за страната ни, стихотворение на Иван Вазов – „Аз съм българче”. Не бе скромното девойче от възрожденските повести на великите български класици. Да, бе красива като тях – снежно-бяла кожа, гарваново-черна коса, алено-червени устни. Но приликите стигаха до там. Тя не притежаваше добродетелите на „една българка”.
Като дете – бе пълно диване. Правеше беля, след беля - рисуваше по стените в стаята си, тормозеше котката или пък унищожаваше розите, които майка й старателно бе посадила. Когато порасна, тя продължи да създава проблеми. Лоши оценки, алкохол, цигари. Тя пощуряваше родителите. Те бяха добри и скромни хора, чиято дъщеря буквално им изпиваше силите. Те бяха направили хиляди опита да я променят – обсъждайки проблема, лишавайки я от телефон и джобни пари, натоварвайки я с домаки ...