-Ще те облека в гора!-рече ми вдъхновено. Тънките му
мустачки се вълнуваха като същества със свой разум и
съзнание, сякаш не бяха части от самия него. Кръглите му
очилца всеки момент щяха да паднат от носа му, а очите му
не гледаха в мен, а някъде през мен, в отвъдното. Беше
стар, смотан и грозен, но знаех, че е гений. Майка ми няма
да го каже току-така, тя е много стисната на суперлативи,
дори и на най-човешка блага дума. За нея тиквеник, говедо
бяха обичайни обръщения, нелишени от основания навярно. И
щом кажеше за някой, че е гений, трябваше наистина да е
гений. Исках да бъда неотразима на бала (и тя е била
неотразима). Сега пафка по две кутии висококатранени ...