Улицата и всичко наоколо бяха оранжеви. Лампите едва премижаваха... и пред мен гледам странен силует. Да е дете? Едва ли. В 3 през нощта... о, не беше дете! Беше джудже, човече! Имаше шапка-идиотка и си влачеше краката, явно имаше някакъв проблем с тях. И аз - мъртво пиян, а и не само, вървя срещу него, наоколо жив човек няма - само това джудже - и си мисля дали не съм в някой филм на Стенли Кубрик...
Звучи жестоко, но всички хора сме такива. Когато видим някой в инвалиден стол, някой едноок, с дървен крак, или джудже - както в случая, се успокояваме, че "можеше и да е по-зле". И си казваме: "Мамка му, не трябва да се оплаквам толкова!". Това е някакъв жесток инстинкт, който носим в себе си. По-просто казано е като "синдрома на дебеланата и жестоката мацка" - често страхотни момичета с ниско самочувствие си избират някоя дебелана за приятелка, за да са сигурни, че ще изпъкват покрай нея. Дебеланата пък се надява да намаже някой мъж, който се е залепил покрай тях, благодарение на красав ...