Без посока

Заклещен в средата, обграден от стоманените стени на битието си.

Незнаещ от къде да започне, незнаещ на къде да тръгне, лутайки се във всички посоки.

---

Имаше чувството че стените се приближават и ще го смачкат, в главата му беше бъркотия, не можеше да мисли, не можеше да се успокои, болката беше ужасна, отказваше да спре да крачи в кръг.

Не знаеше какво става с него, напрежението беше толкова голямо, че стигаше до еуфория в мозъка му, стените се приближаваха, все повече и повече.

---

Един ден той просто заспа, затвори очи и започна да сънува, сънуваше идния ден, сънуваше изгрева, сънуваше облаците, сънуваше песента на птиците, мириса на росата.

Чу се ужасяващ удар, той се събуди, огледа страните си, не се виждаше нищо, всичко блестеше, беше бяло и ослепително, светлината пареше лицето му.

---

След миг всичко утихна и сякаш усети това, което бе усетил в съня си, усещаше лекото погалване на вятъра, приятния звук от краченето в росна трева, мириса на чисто новия ден.

Вече беше свободен, не знаеше къде е, какво ще прави, но знаеше, че бе свободен, вече бе вън от своя капан, вече бе вън от своя затвор.

---

И така, както всички велики пътувания, и неговото започна с една-единствена стъпка, прекоси райската поляна, на която се бе приземил от своя сън, избра посока, в която да върви, и започна.

---

Единственото нещо, което виждаше, е хоризонтът, не го интересуваше нищо друго, не виждаше нищо друго, единствено искаше да живее, да диша и да вижда великолепния свят, в който се намираше.

Шрифт: Verdana
Автор: Станимир „HeroBryan” Стефанов

Дата: 19 Януари 2012 г.