Едва ли някога щях да посетя това приказно планинско градче, ако колегата ми не се беше обадил по работа. Негов познат имал къща за гости там, която се нуждаела от ремонт на покрива. Съгласих се с охота - работа никога не отказвам, всяка поръчка е добре дошла. Макар у дома да свързваме двата края, парите все не достигат - топят се като мартенски сняг, въпреки, че сме скромни хора, а и децата ни са възпитани и непретенциозни.

Колегата ми напомни, че вдига сватба на дъщеря си и трябва сам да поема поръчката, което не беше проблем. И друг път се е случвало всеки от нас да работи сам на обект, ако работата не е твърде тежка, а обекта не е прекалено голям. Надявах се да мога да се справя сам и в този случай, но с колегата се разбрахме да му звънна след като направя оглед на покрива в случай, че ремонтът изисква повече работа, за да дойде при първа възможност.

С клиента се чухме малко след това, за да уточним моето пристигане. Човекът ми каза, че няма никакъв проблем да остана в къщата по време на престоя си там. Точно в този сезон нямало никакви гости, било спокойно, той и дъщеря му - местна лекарка, щели да се погрижат за удобството ми. Градчето бе едва на двайсетина километра от града ни, но се съгласих с предложението му - така щях да работя по-спокойно, без да отделям време за пътуване. Освен това надявах се да мога да съчетая работата с едно приятно бягство от градската шумотевица и напрежение в тихото спокойствие на курортното градче. Не бях си позволявал истинска почивка от години.

Вечерта преди тръгването ми мъжът се обади, за да се извини, че няма да може да ме посрещне лично - колата му се повредила и се налагало спешно да я закара на ремонт в града. Надявал се да не се забави много, искал само да ме предупреди, че ще ме посрещне дъщеря му, за да ме настани.

Пътуването на другата сутрин бе едно от най-приятните ми преживявания напоследък - на места шосето се виеше под тунели от гъста зеленина, която точно в този сезон беше като полудяла. Дървета и храсти бяха нацъфтели навсякъде, беше неописуемо красиво, а през отвореният прозорец се носеха замайващи цветни аромати. На този фон градчето се появи пред мен като естествено продължение на цялата тази природна хубост. Беше разположено живописно от двете страни на река, повечето сгради бяха къщи - спретнати и просторни, вероятно пригодени за гости, както къщата на моят клиент.Не беше трудно да я намеря - намираше се на най-високото място в самият край на централната улица, както стопанинът ми беше обяснил. И наистина гледката от там беше страхотна.

Още й се наслаждавах, когато зад красивата боядисана в бяло ограда мярнах движение и малко след това врата ми отвори русокосо момиченце на около десетина години. Огледа ме внимателно с любопитните си сини очи и ме попита кого търся. Обясних на детето, че съм майстор на покриви и идвам по поръчка.

- Ааа, очаквахме Ви! - дружелюбно възкликна малката. - Трябваше мама да Ви посрещне, но я извикаха по спешност в клиниката. Мама е лекарка, най-добрата в целия град - допълни гордо и ме покани да вляза в китния двор.

Останах впечатлен от добрата му подредба - всичко бе майсторски оформено, така че да е и удобно, и красиво. В единият край на зелената морава цъфтяха пъстри пролетни цветя и храсти, а точно в средата беше построена красива голяма беседка. Малко по-надолу се виждаше и не голям басейн, все още празен, край който бяха насадени красиви декоративни храсти.

Малката кимна одобрително, когато изразих приятното си впечатление от видяното и две малки трапчинки се усмихнаха от закръглените й бузки:

- И вътре ще Ви хареса - поведе ме тя към голямата декорирана дървена врата на къщата. - Хората много харесват къщата ни, идват от цялата страна. Редовно ни гостуват дори от чужбина.

Не спря да говори, докато ме въвеждаше в просторната трапезария, оборудвана с модерна кухня и приятни кътчета за отдих край големите светли прозорци. Настани ме в близост до един от тях и ме попита дали искам кафе. Казах й, че не искам да я затруднявам, но тя ме прекъсна:

- Нищо подобно, помагам на дядо от години! Обикновено се справяме тримата, но когато е по-натоварено идва една съседка да ни помага.

После все така почти без да си поема дъх продължи да ме осведомява за къщата, градчето и неговите жители, като междувременно ловко боравеше с голямата кафе-машина. Надникнах през отвореният прозорец, до който бях седнал, докато разсеяно я слушах. Задният двор, към който прозорецът гледаше, беше толкова различен от красиво аранжирания двор пред къщата, че ахнах. Беше потънал в жилави бурени и неподдържани храсти, а в единия му край, под голямо дърво с изсъхнали клони зърнах затворен с капак кладенец, който изглеждаше така, сякаш не е докосван от столетия, макар че все още върху капака се виждаше почерняло от времето ведро, окачено на дебела верига.

- Никой не стъпва в задния двор - разясни ми детето, докато подреждаше чашата с кафе и захарницата на масата пред мен. - Дядо дори го е заградил, за да не влезе някой. Заради кладенеца - додаде тя, като приседна на стола до мен.

- Заради кладенеца ли? - учудих се.

- Ами да - въздъхна момиченцето. После се наведе към мен и зашепна - Ще ти разкажа, защото виждам, че си добър човек, но не бива да казваш на никой. Това е стара семейна тайна.

- Никому нито дума! - сериозно казах аз, и допълних за повече тежест - Честна майсторска!

Тя кимна доволна, облегна се удобно и заразказва:

- Дядото на моя дядо бил алчен и жесток човек. Притежавал много земи и имоти, негова била и кожарската фабрика край реката, дето сега е шивашки цех. За него работели стотици хора, и тук, и в града, а той колкото повече забогатявал, толкова повече искал да има, и толкова по-трудно се разделял с парите си. Отнасял се все по-зле към своите работници, карал ги да работят все повече, а им плащал все по-малко. Когато някой се опитал да се оплаче бил жестоко наказван и всички започнали да се страхуват от него. Не смеели да си търсят правата, защото се бояли да не изгубят и малкото, което имали.

Момиченцето разказваше толкова увлекателно и с така добре подбрани думи, че беше събудило не само интереса ми, но и ме караше да се чудя как е възможно дете на нейната възраст да притежава такъв речник и такива познания.

- Той имал по-малка сестра, която била съвсем различна от него - винаги усмихната, винаги готова да помогне, любезна и внимателна, тя имала дарбата да разбира от билки и лековити растения. Всички много я обичали не само заради красотата и добрият й нрав, но и защото лекувала хората напълно безплатно. Добре разбирала колко трудно и бедно живеят заради лошото отношения на деспотичният й брат и опитвала да им помага винаги, когато може. Той обаче гледал с лошо око на това, обиждал я и й казвал, че човек, който работи без пари, е глупак. "Пилееш способностите си за тоя, дето духа - казвал й. - Досега можеше да натрупаш цяло състояние!"

Тя обаче не искала и да чуе да взема пари от хората, които и без това изнемогвали и едва изхранвали семействата си с мизерните средства, които брат й им отпускал срещу тежкият труд.

За беда случило се така, че тя се разболяла тежко. Майка им я водела на какви ли не доктори, по болници лежала, но всички казвали едно - тази болест е много коварна и трудно лечима. Имало само една специализирана болница в чужбина, където можели да й помогнат, само че лечението било много, много скъпо. Майка им не разполагала и с половината от тези пари, и разбира се, потърсила помощ от синът си - все пак болната била неговата единствена сестричка. Съвсем естествено било да разчитат на неговата помощ, още повече, че той бил единственият в целия град, който разполагал с толкова средства.

Момиченцето замлъкна за момент, също като актьор, който иска да повиши интереса на своята публика. Във всеки случай моят интерес бе задържала без остатък.

- Но той отказал категорично - въздъхна русокосата разказвачка и поклати глава. - "Ако беше работила срещу заплащане, както е редно - троснал се - сега щеше да има достатъчно пари, за да се лекува. Сега разбрахте ли, че никой не лекува безплатно?!"

Майка им го молела и плакала, опитвала се да достигне до сърцето му, да събуди синовна и братска обич в него. Но в неговото сърце имало място само за една любов - любовта към златото. Толкова го била обсебила тя, че топял златните пари, които печелил. По онова време събраното злато било голямо колкото портокал, а на него му се искало да е по-голямо от слънцето...

- И какво, нима не помогнал на сестра си? - нетърпеливо попитах, напълно увлечен от историята.

Тя поклати тъжно глава:

- Там е работата. Толкова категорично отказал, че и най-трогателните майчини молби и сълзи не могли да го склонят. Хората били потресени, но разбирали, че от жесток човек като него може да се очаква всичко. Понеже много обичали болната жена, опитали да помогнат, като събират средства за лечението й, въпреки, че едва успявали да изхранят семействата си. За жалост през това време тя починала.

Малката замлъкна за пореден път, а лицето й бе застинало в най-тъжната физиономия на света. Кимна към чашата ми и отрони:

- Но Вие изобщо не пиете кафето си, съвсем ще изстине.

Посегнах машинално към чашата и отпих. Истината е, че историята ме бе завладяла дори повече, отколкото предполагах, и си давах сметка, че за това най-голяма заслуга има тази малка Шехерезада с ангелско личице.

- Кафето е чудесно! - казах искрено. - Освен, че правиш страхотно кафе умееш и да разказваш много увлекателно.

- Благодаря, справям се - скромно каза тя. После се размърда на стола и се наведе към мен - А сега идва най-интересната част. След като младата жена починала, майка й била съкрушена не само от скръб по починалата си дъщеря, а и защото чак сега си дала сметка какво чудовище е собственият й син. И толкова огромна била болката й, че го проклела да не се раздели със златото си дори в смъртта, щом това е единственото, което има значение за него.

Момиченцето съвсем се приближи до мен, очите й се окръглиха и станаха още по-големи, ясно виждах как в тях блещукат златисти петънца насред ясната им синева.

- Сигурно сте чувал колко тежка е майчината клетва - прошепна. - От този ден нататък дядото на моя дядо започнал все повече да линее. Заприиждали лекари от близо и далеч и се оказало, че той се е разболял от същата болест, от която починала сестра му. И дали заради майчината клетва, или защото наистина златото било най-важно за него, отказал да се лекува в чужбина. А когато починал и го погребали, духът му останал да витае в кладенеца, където криел златото си. Казват, че по това време то вече било с големината на човешки череп.

- Казват...Кои казват? Откъде знаеш тази история? - не се стърпях да попитам, силно впечатлен от нея.

- Подслушвах - довери ми тя все така тайнствено и откровено. - Една нощ, когато мислеха, че съм заспала, чух дядо да разказва тази история на мама.

- А никой ли не се е опитвал да...да се добере до това злато, все пак? Минало е толкова време от тогава? - не се стърпях да попитам, макар да разбирах, че тя все пак е само едно малко момиченце и едва ли ще знае това.

- О, опитвали са, разбира се! - обаче отсече тя като човек, който отдавна е наясно с всички подробности около тази история. - Бащата на дядо - прадядо ми, е намерил там смъртта си. Дядо също е опитал да извади златото, отървал се е на косъм от смъртта. Но е изгубил кракът си. От тогава не пуска никой да припари до кладенеца, дори и до задния двор...

Така бях потънал в тази история, че дори не чух кога е влязла младата жена, която се появи пред нас. Още преди да ми се представи разбрах, че това е майката на малката разказвачка, приликата беше очевидна.

- Дано Кали не Ви е досадила, голяма бърборана е - усмихна се майката, след като ме поздрави и се запознахме.

После ми каза, че баща й се обадил, че всеки момент ще се прибере, изпрати Калина да сложи масата за обяд, а мен ме поведе към втория етаж, за да ме настани в една от стаите.

Стопанинът се появи тъкмо когато ме поканиха да се настаня за обяд. Общителен и ведър, той ме предразположи веднага и още по време на обяда вече разговаряхме така, сякаш сме първи приятели. След това ме поведе да разгледам къщата и тавана, на места прогизнал от дъждовете. Докато обикаляхме ми направи впечатление, че накуцва, и той изглежда забеляза погледа ми, защото ми обясни, че изгубил кракът си при инцидент в шивашкият цех преди години, когато работел по поддръжка на машините. Каза, че бил свикнал с протезата така, сякаш е част от тялото му, само при натоварване и умора понякога усещал дискомфорт, но това не му пречело да си върши работата.

Докато оглеждах покрива и набелязвах какви материали ще ми трябват, се хванах, че на няколко пъти поглеждах към кладенеца. Наистина имаше нещо мистично и зловещо в начина, по който изглеждаше, потънал сред жилавите неокосени треви и бурени, под тъмната сянка на старото дърво.

- Дървото в задния двор орех ли е? - попитах стареца, когато слязох от покрива.

- Да - кимна той. - Но от години не дава плод.

Странно, помислих си. Кладенец, който не дава вода, орех, който не дава плод...

- Задният двор отдавна е за разчистване - продължи стопанинът, сякаш прочел мислите ми. - Но все отлагам, защото вече не съм така силен, а и трябват средства. Къщата гълта всичко, нямате идея колко трудно се поддържа всичко това. Затова засега само съм ограничил достъпа до кладенеца, защото идват деца, а те са любопитни и навсякъде се мушат. Особено внучката, тя е тарторът - засмя се той с известна гордост. - Наложи се да му сложа капак и да го закова, за да не стане някоя беля.

Малко по-късно слязох до града, за да набавя нужните материали. Работа щеше да има поне за няколко дни, а можех да се обадя и на колегата по някое време. Със сигурност и той имаше нужда да заработи някой лев след сватбата на щерка си, знаех, че и неговото финансово положение не е завидно.

Когато се върнах малкото им сговорчиво семейство ме очакваше, вечерята беше готова, а обстановката беше толкова уютна и отпускаща, че забравих напълно всички грижи и се отдадох на приятното усещане. Легнах си към полунощ, замаян от вкусното хапване и обилното пиене и заспах веднага.

Не знам кое ме събуди, дали почукването по прозореца или скърцането от към кладенеца. Тъмнината навън бе непрогледна и пълна със странни, зловещи звуци. Скърцането от кладенеца се засили, превърна се в ритмичен звук, като удар по дърво, и докато се взирах в мрака зърнах как небето над него сякаш се разцепи от ярка светлина. Капакът на кладенеца завибрира, като че ли някой удряше отвътре по него с голяма сила, а после видях - само за миг - как се надигна и отвътре се протегнаха черни ръце с криви дълги пръсти. Бяха толкова дълги, че почти стигаха до прозореца и аз се отдръпнах ужасен, че ще ме сграбчат. После изведнъж по стъклото на прозореца зачукаха тежки капки и се изля такъв порой, че всичко друго сякаш бе пометено от него.

Свих се в леглото с разтуптяно сърце, убеден, че повече няма да мога да заспя. Въпреки това ритмичното почукване на дъждовните пръсти изглежда ме е приспало, защото когато отворих очи, навън вече беше светло.

Старецът бе в кухнята и тъкмо приготвяше закуска. Попита ме дали съм чул среднощната буря и аз потвърдих, припомняйки си в детайли снощната ужасяваща картина.

- Стори ми се, че чух нещо странно откъм кладенеца - казах предпазливо. Не знаех как да си обясня това видение, нямах идея как да го обясня и на него. Беше твърде невероятно, за да може да се опише с обикновени думи.

- И аз чух - каза той някак сопнато. - Бурята беше силна, върху капака на кладенеца са нападнали клони. Някой път и цялото дърво ще падне, и без това отдавна е мъртво.

След това ми подаде кафето, каза ми, че има работа и излезе. Разбрах, че темата за кладенеца е тема табу, което ме накара още веднъж да се замисля за историята, която малката Калина ми разказа. Май щеше да се окаже напълно достоверна, въпреки, че звучеше като приказка. Но нима беше възможно едно дете да съчини нещо толкова невероятно?

Докато работех тази история не ми излизаше от главата. Ако е истина, че в този кладенец има злато с размерите на човешки череп, то това означаваше, че на една крачка от мен има цяло състояние. Богатство, съхранено благодарение на измислена легенда, за да не бъде пропиляно и разграбено. Разбира се, че не вярвах в никакви духове и зловещи клетви, а снощното видение отдавах на развихрилата се буря. Странното сияние над кладенеца не беше нищо друго, освен светкавица, осветила люлеещите се клони на стария орех, които наподобяваха черни ръце, протягащи се в мрака. Останалото несъмнено бе плод на възбуденото ми въображение.

След обяда се готвех да се кача отново горе, за да продължа, когато чух малката да говори по телефона - канеше своя приятелка на утрешния си празник.

- Рожден ден ли имаш утре, Кали? - попитах, когато ме видя.

- Аха - кимна тя щастливо. - Ставам на единайсет. Утре всички ще ходим в града, ще обиколим магазините, а после ще празнуваме. Ти ще дойдеш ли?

Засмях се.

- Много ти благодаря за поканата, но трябва да работя. Затова съм тук, нали знаеш.

Тя вдигна рамене и заподскача нанякъде в приповдигнато настроение заради предстоящият рожден ден.

Тази нощ така и не заспах, докато в главата ми зрееше план за действие. Утре щях да бъда напълно сам - и да го бях поръчал нямаше да се нареди така добре! Трябваше само да изчакам да тръгнат и да приготвя здраво въже и въжената стълба, която бях видял в малката приземна стая, където старецът държеше инструментите си. А после нищо нямаше да ми попречи да вляза в кладенеца и да измъкна златото.

На вечеря настроението на всички беше ведро, предстоящият празник щеше да бъде едно приятно разнообразие за малкото им семейство. Предупредиха ме, че ще отпътуват още сутринта и вероятно ще се върнат надвечер, бяха се погрижили нищо да не ми липсва, докато ги няма и аз горещо им благодарих за това.

На другата сутрин станах много рано, защото сън не ме ловеше, и едва ги изчаках да тръгнат, за да приведа плана си в действие. Не беше трудно да отворя капака на кладенеца, който се крепеше на един стар ръждясал катинар. Нямах търпение да надникна в тъмната паст на кладенеца, от която ме лъхна хладина с дъх на плесен. Сред инструментите на стопанина бях открил и един фенер, който щеше да ми бъде много необходим при пътешествието ми към дъното на кладенеца. Осветих хлъзгавите стени, покрити със зеленикав мъх и опитах да разбера каква е дълбочината. Разбира се, от всичко най-много ми се щеше да зърна онази златна топка с големината на човешки череп, затова се взрях внимателно, проследявайки светлата диря на лъча към дъното. Сякаш нямаше дъно, толкова безкрайно дълбок ми се стори кладенецът, но...някъде там, сред този мрачен, влажен безкрай ми се стори, че нещо проблесна. Насочих лъча на фенерчето по-старателно и - о, чудо - нямаше никакво съмнение, че там, в недрата на кладенеца, наистина нещо блестеше, блестеше с онази мека, замайваща светлина, която може да излъчва единствено златото.

Може би бях твърде припрян, докато завързвах въжето и стълбата, за да се обезопася, слизайки надолу, или пък бях надценил здравината на въжената стълба и въжето, макар да изглеждаха нови и здрави, но още не бях стигнах и половината, когато усетих, че въжето под мен поддава и в следващия миг увиснах в чернотата като паяк, крепящ се на косъм. Усещах вибрациите на късащото се въже чак в костите си и паниката все повече ме завладяваше. Дъното бе прекалено далече и нямах идея дали ще оцелея, ако падна от такава височина. Не смеех да помръдна, но все пак опитах да се закрепя на стената, вмъквайки пръсти в лепкавата плесен между камъните. Нещо мокро и хлъзгаво пропълзя под пръстите ми и аз изпищях ужасен, отдръпвайки ръката си. В следващия момент се озовах в нищото, само миг, преди да пропадна почти до шия в лепкавата тиня на дъното. Опитах се да се измъкна, но успях само частично, този кладенец сякаш беше бездънен. Най-страшното беше това, че не можех да помръдна краката си, които сякаш бяха се заплели в някакви коренища. На едва процеждащата се до тук дневна светлина в тинята до мен нещо проблесна и аз, макар едва да се крепях на повърхността, веднага разбрах какво е и побързах да го достигна. Златната топка приятно тежеше в ръката ми, когато я пуснах в ризата си.

В този момент усетих как нещо сякаш ме придърпва надолу и започнах да потъвам. Докато опитвах да се измъкна и чувствах как силите ми се топят, изведнъж пред очите ми се появи онази среднощна картина с протегнатите към мен черни ръце. Ужасът се стовари отгоре ми като мощна вълна и аз закрещях, убеден, че точно тези ръце ме дърпат към бездната.

Стори ми се, че кладенецът оживя, дочух хиляди зловещи гласове, които се кискаха и повтаряха името ми, докато хлипах и се молех за милост. Съзнанието ми беше на път да ме напусне, пометено от мощната сила на страхът, превзел всяка една клетка от тялото ми.

И точно тогава успях да различа насред целият хаос от звуци, че този, който вика името ми, се намира горе, на ръба на кладенеца. Беше колегата ми, появил се като по чудо, а дори не му се бях обадил. Облекчението ме завладя толкова силно, че се задавих. Закрещях му да побърза и да ми хвърли въже или най-добре - ведрото, за да се хвана за него и да ме измъкне, тинята вече бе достигнала гърдите ми и усещах как потъвам все повече. Чух го да вика, че ще опита да повика помощ, но аз се разкрещях да не ме оставя, вече едва мърдах ръцете си, които тинята бе пленила.

Надеждата ми беше дала сили, но те бързо се топяха, докато усещах как лепкавата паст на мрачната бездна ме поглъща като хищно чудовище, а в следващия миг нещо се стовари върху главата ми със силата на парен чук и изгубих съзнание.

Събуди ме познатият звук от отварянето на врата и предпазливо отворих очи, все още с усещането за някаква опасност, надвиснала над мен. Бях в болнична стая, а встрани, до леглото, седеше жена ми, заедно с млада жена в бяла манта.

Обясниха ми, че съм получил мозъчно сътресение, докато колегата ми ме измъквал от кладенеца, понеже в паниката стоварил ведрото право върху главата ми.

- Не разбирам какво си търсил в този кладенец - попита жена ми, след като се увери, че съм добре. А малко след това същия въпрос ми зададе и колегата ми.

- Едва те измъкнах - допълни. - Акъла ми се взе, мислех, че съм те убил. Кой дявол те накара да слезеш долу?

Изправих се в леглото и се доближих до него.

- Дрехите. Къде са ми дрехите?

- Ами...- той се огледа объркано. - Сигурно тук, в гардероба.

Станах и го отворих. Дрехите ми бяха там, но от златото нямаше и следа. Прималя ми.

- Не може да не си видял... - прошепнах, стискайки го за ръкава. - В ризата ми...златото.

- Злато ли? - Той вдигна вежди, а после се намръщи. - Какво злато, за какво злато говориш, по дяв... - спря насред думата и присви очи. - Я чакай. Чакай малко.

Отиде до вратата и преди да разбера какво става, в стаята влязоха старецът от къщата и малката Кали, стиснала в ръцете си лъскава топка.

Бяха загрижени за състоянието ми и не показаха никакво недоволство относно моето спускане в кладенеца, старецът само промърмори, че не е трябвало да предприемам такива рисковани действия заради една нищо и никаква топка.

- Но той го е направил, за да ме изненада за рожденият ми ден, дядо. Топката ми беше подарък от татко, донесе ми я от Германия и щеше да е жалко да остане в кладенеца - обясни малката, щастливо стиснала до гърдите си златистата топка. Погледна ме подканящо. - Нали?

И докато гледах щастливото й лице, блестящата топка и благото изражение на възрастният човек, фактите малко по малко започнаха да се подреждат в главата ми като части на добре сглобен пъзел. Нямаше никакво злато, малката беше измислила цялата тази история. Може би го е направила с тайната надежда, че ще се полакомя за златото и покрай това ще извадя топката й. Но как е могла да допусне, че ще объркам една най-обикновена играчка с къс истинско злато? Та аз още помнех тежестта и хладината му в ръцете си, гладката му блестяща повърхност...Кой може да забрави блясъка на златото?

Но пък, от друга страна, нима бе възможно къс злато с такава големина и тежест да остане на повърхността на тинята? Освен, ако не е бил закрепен между коренищата по стените, но това ми се струваше все по-малко вероятно с времето. И сигурно просто щях да забравя цялата тази история, както човек забравя нещо, което не иска да си спомня по една или друга причина, ако не беше една малка подробност.

Два месеца след това колегата ми си купи чисто нова кола, а малко по-късно - голям апартамент в най-скъпият квартал в града. Каза, че бил получил голямо наследство от заможна роднина, починала наскоро, но...Едно нещо знам със сигурност - никога няма да забравя блясъка на златото.