- Мила Наде, добредошла, тинеме познаваш, алаот приказките на маматИ и бащатИ азъ разъбрахфисичко за теб, тисимИ  катороднасестра и мноооого- много теобичам! Научиласъм това приветестевено слово наизус без дазнам бъкел български, но вечеще взема даспра, защото ако продължа, ще се наакам! – изстрелва речта си като картечница и ентусиазирано се мята на врата ми.

   Така ме посрещна Катерина,  сладурана и близка приятелка на нашите, които временно пребиваваха в Италия.  И аз я прегръщам и целувам и я хваля за безупречния акцент. На церемонията присъстваше и Итало – друг наш приятел, усвоил до съвършенство основните нецензурни думички и изрази, надлежно преподадени му от татко. Изреди ми ги в безпорядък с лице, искрящо от гордост. Аз одобрително поклащам глава и на свой ред му отвръщам с всички мръсотии, наизустени от телевизия, радио, приятели и прочее източници, а той заяви, че дори игуменката в женския манастир, срещу който живееше, не можела да ги реди чак така!

  В това време от вътрешността на къщата доприпква моят невръстен наследник, оставен за отглеждане при баба и дядо и ми доверява, че чичо Италко всеки ден му снасял по едно уово (шоколадово яйце),  учел го да се пази от ло спиголо (острия ръб на масата), Катеринка пък го водела за манината в азилото (за ръчичка в детската градина) , а той и разказвал как ритатали ла паллата (ритали топката) с другите бибми (дечица).

   Градчето, в което постоянната българската колония се състоеше от мама (ла Синьора), татко (ил Маестро) и една българска лечителка (Ла Мадонна) , я имаше 30 000 жители, я не. Нашите се радваха на голяма почит, защото татко учеше хорските деца на музика, а мама раздаваше на всички желаещи семена от български домати, патладжани, тикви и други зеленчуци.  Може би затова продавачите на местния пазар се бяха научили да поздравяват нея и другите си клиенти с “ДобрУтро!” и “КаксИ?”, а щом се появих  аз – дъщерята на Ла Синьора, ме посрещнаха с дружно “Ааайдена родните краставИци!”

   Българското влияние се бе разпространило до такава степен, че хората повтаряха дори граматическите грешки на италиански, които вече възрастните ми родители най-често допускаха. Така например когато някой закъсняваше, му казваха “сей ритардато”, т.е. “умствено си изостанал”, а не “сей ин ритардо”  - “закъснял си”, както е правилно. Защото ла Синьора така веднъж нахокала закъснелия за следобедно кафе Италко. На татко пък му излязъл прякор Маестро Дестра Мано, след като така и не запомнил, че прилагателното в италианския език стои след съществителното, и вместо “дясна ръка” упорито казвал “ ръка дясна”. Някои от учениците му дори възприели идеята  да изпускат  определителните членове, за да не хабят излишни приказки.

  Очевидно комуникацията тук си вървеше прекрасно на Булгариано – хибридният език, който добиваше все по-голяма популярност, пък и звучеше наистина очарователно.  

   Така мислех, докато един ден не чух гръмогласна караница между мъжете в две враждуващи семейства – съседи през една уличка с ширината на скромно коридорче в панелен апартамент. Какво точно си наговориха – не се наемам да преведа, а и не е нужно. Италианските ругатни са достатъчно мелодични и натоварени с емоция, за да се възприемат на интуитивно ниво. На финала единият мъж плюна и изкрещя на чист български:

-РОГОНОООСЕЦ!!

    За по-неосведомените ще кажа, че за италианците да наречеш някого “корнуто”, т.е. рогоносец, е кръвна обида. Води до убийства. Затова, колкото и сериозно да се карат, избягват употребата й. Ала нашият кавгаджия предварително се бил подготвил. Отишъл да пита татко как е въпросната думичка на български, записал си я, упражнявал се няколко дни, и чак тогава пристъпил към разпалването на свадата.

   За беда, опонентът му сторил същото ден-два преди случката, а наивният ми баща изобщо не заподозрял какво назрява.

   Обидата бе разбрана, последва ръкопашен бой, постепенно към него се включиха жените, децата и всички близки и далечни роднини, наизвадиха се метли с дръжки, тигани, черпаци и прочее битово въоръжение. С появата на хладно оръжие, обаче, нещата загрубяха и в крайна сметка приключиха безславно в местната болница. Докторите се сдобиха с шивашка работа за седмица напред.

    Като разбрал кой стои в дъното на всичко, главният лекар специално посети татко да го пита как да кажел на тъща си какво мисли за нея, без обаче тя да се усети, защото държала семейните пари... Единодушно му подшушнахме “дърта циция”.

(може би следва продължение…)