Кога се случи, кога за пръв път те видях. В тъмнината, в задимена нощ, беше с черна рокля, сякаш танцуваше с нощта, а тя самата не искаше да те пуска. Погледът ти се спря върху моите изморени очи, които така отчаяно искаха да бъдат забелязани. Нямаше време, което да тече, нямаше умора, сляхме се заедно с нощта и изчезнахме в мрака. Показа ми свят, сладък и ненасищащ, свят, в който бяхме безсмъртни и независими, свободни и обречени. Пак танцуваше, смееше се, слънцето те галеше, сякаш то те е създало. Гледката беше болезнено приятна и ненасищаща, по някой път изчезваше с вятъра и се връщаше с вълните. Какво се случи, как ни победиха. Трескаво се оглеждам в опустошения ми свят, дишам бавно и недостатъчно, чакам, мъча се. Идва нощта, зловещ враг в черна рокля и аромат на свобода, нахвърля се всяка нощ с адски удари от спомени, гърчи потното ми тяло цяла вечност, докато сутрешното слънце не го изсуши и успокои. Поемах ударите на времето, което шепнеше твоето име всеки миг.
Не мога да се предам, не мога да избягам, не мога да съм до теб. Опитах да се влюбя в тишината, така нежна и вярна. Опитах да повярвам, че нещо хубаво съществува, нещо, за което да се боря, нещо, което прилича на теб. Мина време, светът се рушеше, от мен остана тяло, от душата ми отдавна изчезнал спомен.
Тишината дойде, Погледна ме стряскащо познато, в бяла рокля и ненасищащ аромат.