Чаши с японки

  Здравей, приятелю, наричам те така, защото искам да ти споделя нещо, а щом споделяш нещо с някой, поне можеш да го наречеш приятел. Не e задължително да ми отговаряш със същото, само ако искаш.  Пишейки тези думи аз дори и не знам  дали това ще стигне то теб и какво точно правя всъщност, но някак си имам тази необходимост. Знам ли що става с мен, то писането си е вид шизофрения, говориш с някой дето го няма, ама се надяваш да те чуе някога, някъде, майката му е да не спираш. А като свърша да пиша, може и да не го запокитя или изтрия и ти да го прочетеш някъде, някога. Ще се радвам ако ме почерпиш дори и с малко внимание. Та искам да ти споделя нещо. Нещо което от години ме спохожда сегиз-тогиз и ме гложди отвътре. Нещо като катарзис или дето се вика камък на душата, който незнайно защо се появи след повече от десет години. На пръв поглед  дреболия, но тая дреболия ме кара да изпитам онова чувство на вина и самосъжаление, която сигурно се появява у всеки понякога, по-често като минеш една определена възраст и казват обезателно при серийните убийци след добре свършена работа. Е, аз и мравка не мога да убия, но виж човек мога да обидя. То пак си е вид убийство, то такова ненаказуемо, човека продължава да живее, но някак си по-малко жив. Преди да встъпя в разсъждения, ще се обадя на баща ми защото днес е рожденик и може би тъкмо това ме кара подсъзнателно, да пиша всичко това и то точно сега. Освен това баща ми е пряко замесен в цялата тая работа, той най-вероятно изобщо не подозира това, пък може и да го е усетил навремето, абе най-вероятно е.

     Така, обадих се, не вдига, сигурно работят, ще му честитя по-късно. Първо ще се върна малко във времето. Значи да съм бил на 12 години, всъщност на 12 бях защото ясно помня как вече бях намокрил пликчетата след ония клатения на дивана, а това всеки мъж го помни. Та по него време ходихме редовно на лозе. Имахме един кафяв москвич, едно лозе от дядо ми и както му беше реда събота и неделя тубите с водата, тенджерата с яденето и пикник. Поливахме, копаехме, беряхме ягоди, доста популярно занимание за повечето българи по онова време. Недалече от нашето лозе беше лозето на чичо Стоянчо, първи братовчед на баща ми. Много добър човек. Викаха му „Туйната“, защото беше изключително бавен в действията си, а и винаги добавяше провлаченото  „туй-на“, когато говореше. Но пък именно тази му мудност караше хората да с обръщат към него с прозвището „Майсторе“, чукаше коли и имаше златни ръце. Тези, които търпяха бавността му, бяха възнаграждавани с майсторски свършена работа. Чичо Стоянчо беше по-голям от баща ми. Редовно идваше у нас, говореха си, пиеха по нещо, често карахме новите години заедно, пушеше много и имаше бяла коса. Беше мека душа, с часове можеше да гледа цветовете на едно дръвче или как две котета си играят. Освен че чукаше коли, беше запален лозар, особено се забавляваше с дръвчетата. Неговите огромни праскови бяха жертва на завист от половин „Боровец“ - името на вилната ни зона.

- Майката му е в рязането - това помня от неговата уста.

  Прекарваше повече от свободното си време сред фиданките, отколкото  сред семейството си. Когато съвпадаше графика ни, го карахме или вземахме от лозето с нашия Москвич, защото неговият така и не потегли приживе, беше също осмак като нашия, ама от старите с кръглите фарове и елипсовиден километраж и скорости на волана.

    Точно едно такова возене на чичо Стоянчо е първата тема от моето занятие. Така, бяхме вече свършили работата на лозето, натоварихме празните туби и урожая в багажника, турихме тенджерата в краката, майка закичи задното стъкло с поредния букет и москвича  отпраши по черния път. От главното шосе отново отбихме по черен път и спряхме пред кьошката на чичо Стоянчо, който довършваше както винаги нещо. Не след дълго заключи катинара на желязната порта и с чантичката си се качи при нас в колата.

- Свърши ли работата, майсторе - поздрави го ухилено баща ми.

- А да, Стоянчо, а добър ден! - отговори с провлачения си глас чичо Стоянчо, който беше и адаш с баща ми, поради простата причина, че имаха общ дядо. Облегна се с бежовия шлифер на предната седалка, намести чантичката в краката си и се обърна назад към нас.

- Здравей Христинче, как сте?

  Тука останалата част от разговора ми се губи, тъй като детската ми глава едва ли го е счела за важен, но е запаметила как Москвича се носеше по инерция по баира и как зелените дървета се нижеха отстрани, беше пролет. Баща ми както винаги пестеше бензин при всеки удобен случай, все пак беше таксиджия.

- Напръска ли лозето, бате Стояне? - попита баща ми.

- Да Стоянчо, остана още малко, утре пак ще ходя. Лозето си иска пръскане и блъскане. И някои дръвчета трябва напръскам, ама с друг препарат се прави, то не е проста работа.

- А, как бе… Какви праскови вадиш ти, две праскови едно кило - поласка го баща ми.

- Е, прасковата се реже без жал, после береш плод. Тая работа си иска табиет и знание - провлачи чичо Стоянчо.

- Е  че как!

- Така е. Аз сега взех да чета една книга и там пише много интересни неща. Ти за финиковата палма чувал ли си, Стоянчо?

- Да.

- Вълшебно растение! За съжаление тука не вирее. Значи изключително полезен и хранителен плод са фурмите. Можеш само от фурми да живееш. А такова, туй на и в библията го има писано, как някакъв човек в пустинята три месеца само фурми ял и нищо му нямало. Оцелял и я прекосил. Всичко необходимо за организма дава фурмата. Туй на…

  Тука вече не си спомням разговора и може би недостоверните сведения на чичо Стоянчо, но ясно помня начина по който той разпалено и страстно говореше за своята любима тема, щастлив, че може да го сподели с някого. Помня лицето му. Вече бяхме изминали повечето път, но монологът на чичо Стоянчо продължаваше. Баща ми, който не беше толкова запален агроном отдавна беше отегчен от бавния глас на по-възрастния си братовчед и  изобщо не чуваше какво му обяснява, гледаше  си в шосето и даже помня, някак си настрани.

- Та такова, Стоянчооо ъъъъ… Ама Стоянчо, ъъъ, ама ти май не ме слушаш изобщо… - прекъсна разказа си лозаря.

- Абе не бе, бате Стояне - обърна се към него и се засмя.

- Ама кво съм тръгнал и аз да ти обяснявам…

- Не бе, бате Стояне - опитваше се да го успокои баща ми, но не можеше да скрие незаинтересоваността и насмешката в цялата история. Това го помня добре.

- Е, като не ти е интересно, добре де. Ами кажи ми да спра. Ама и аз кво съм тръгнал да ти приказвам…

  Нежната душа на чичо Стоянчо остана накърнена и лицето му показа явна обида и загуба на доверие в човешкото. Москвича сви вляво от Бункера и спря. Тука чичо Стоянчо трябва да е слязъл с  бежовия шлифер и чантичката си и да се е прибрал в тях натъжен.

   След няколко дни, докато правех поредното  упражнение на дивана, които бяха зачестили, между другото, комшията и приятел Драго, дръпна рязко пердето на отворения прозорец в детската и ме секна.

- Гошо, ти чу ли к‘во станало?!!!

- К‘во?!! - опулих се в резултат на неговата напрегната поява и моята интимна ситуация.

- Ми тоз починал бе, чичо ти… Дето чука колите. Кажи го де ъъъ чичо ти Стоян.

- Чичо Стоянчо умрял!!! - стана ми още по-сконфузено.

 Като си дете приемаш смъртта на близките някак си по-леко, сигурно природата е решила да пощади детското сърчице. После брат ми се прибра от училище, аз му казах и помня как заедно зачакахме да се прибере татко, за да му кажем и на него неприятната новина от махалата. Та чухме спирането на волгата - таксито на баща ми, след това последваха тропането на червените му ботуши по двора и ние с брат ми се изправихме като пред класен учител, за да му кажем нещото. Помня, баща ми влезе ухилен, по него време имаше по-дълга коса, хвана се за шведската стена и взе да си събува единият ботуш.

- Какво правите - радваше ни се.

- Татко, знаеш ли… Чичо Стоянчо починал! - казахме някак заедно с брат ми, чакащи прави и честно казано, докато пиша сега, пак чувствам онова, което може да почувства едно дете, казващо черна вест  на баща си.

  Никога няма да забравя изражението на баща ми. Високото му тяло се олюля и описа полудъга към земята, ние с брат ми скочихме да го хванем, но той се справи сам. Не бях виждал друг път да реагира така от лоша вест и още не съм.

 Убеден съм, че баща ми се е почувствал повече от отвратително виновен за своето предателство в москвича, в последното си пътуване с най-близкия си и добър братовчед, който освен всичко беше и добър човек. Сигурно си е мислил, че него вече го нямаше и беше малко късно за извинение… Дано побелялата глава на „Майстора“ да е занесла на онзи свят не само последния спомен за баща ми.  После помня как с брат ми ядохме курбан на двора на чичо Стоянчо с много други хора на една пейка и моят детски живот продължи. Това е краят на първото нещо което искам да ти разкажа, приятелю, един спомен от малката ми главица, която в последствие стана голяма чутура.

  Така бяха минали доста години, упражненията върху дивана бяха дали приноса си в практиката с нежния пол. Аз насам-натам, гимназия, казарма, работа, семеен бизнес, та накрая нещеш ли, ми се отдаде възможност да работя в Америка. Ех, Америка! Не че беше кой знае каква възможност и че можеше да се прави нещо кой знае какво по-различно от това да се работи в Щатите, но и аз барем посетих, макар и за кратко, земята на неограничените възможности. Най-вероятно Холивуд и американската пропаганда са си дали резултата, защото човек придобива едно непокрито чувство на изпълненост,  превъзходство и самочувствие автоматично след като стъпи на новооткритата земя и още повече, като се върне от там, чак  може да стигне и до непоносимост у другите, но това, приятелю, си е башка тема. Тъй де, на мен ми падна една решетка на главата, докато разтоварвах едни куфари, после се скарах с доктора по български и бум - платен болничен. Бинго! Хвърлих стирката, хванах чантата и обратно в родното Аспарухово. Между другото,  сега си давам сметка, че ако бях осъдил компанията щях да спечеля много повече, ама здраве да е! Е нали имах някой долар, като всеки 27 годишен дришлю, си купих нови дрехи, обувки и парфюм. Като се замисля, приличал съм по-скоро на гей отколкото на пич, като се има в предвид оранжевия раиран чарлстон и врано черната ми къносана коса, лудо младо. Та един ден издокаран като на годен циганин брат му, отивах да свърша супер важната задача да пия кафе с един приятел на центъра и да ме видят колкото се може повече хора, за да ми се възхитят, най-вероятно са ми се смеели. Напръсках се с парфюм, излязох и се пуснах по улицата надолу. По пътя след малко се разминах с нашата съседка леля Митра, живееше точно срещу прозореца на спалнята ни.

- Здравей, Гоше! - учтиво поздрави възрастната жена с миролюбивия си глас.

- Ооо, лельо Митро, здрасти! - отговорих с ехидно присмехулен тон в самия себе си и продължих своята важна задача.

  Разбира се, жената не подозираше моята ирония и усмихнато ме подмина, но тази обида остана завинаги в мен.„Здравей, проста селянке с плетена жилетка, тия които се върнаха от Америка те поздравяват. Знаеш ли къде е това изобщо, ти къде ли пък си ходила и какво знаеш изобщо. Къде си ти, къде съм аз!“ - ето така бях отговорил на поздрава всъщност.

  Колкото и смешно да е изглеждало моето мислене, си е една тъжна жестокост, която си причиних сам. Точно след два дни, докато сърбах компот с мекици на закуска, майка влезе и каза:

- Леля Митра починала тази сутрин. Заболял я кръст, лекаря ѝ бил някаква инжекция за болка, ама сърцето ѝ не издържало. Обърнала се и само погледнала така и…

 Останах попарен, веднага почувствах вината в себе си, след малко дойде и тъгата. Леля Митра я нямаше, а последното нещо което направих като я видях, беше да я обидя като се отнесох с нея като с по-низше същество, ей- така някак си, на ум. Някак си подло. Не довърших закуската. Не след дълго се качих в моята стая и помня че поплаках, някак тихо, но виновно. Защо ли? Ами може би защото беше една добра съседка, която ни даваше от ранните си череши и за която не можех да си спомня нищо лошо, а и малко хора можеха. Може би защото беше дала пари на заем на майка ми, когато трябваше да ми купят копринен костюм и писана вратовръзка за абитуриентския ми бал и беше казала да не се притеснява за нищо. Помня как обикаляхме по магазините с майка и със страх поглеждахме етикетите. Е, облякоха ме и гости посрещнахме.  Когато отивах войник семейният бизнес пак беше в криза, та с новобранската беше малко сложно, бая народ се изсипваше. Леля Митра видяла майка ми на улицата и я попитала дали случайно не ѝ трябват пари назаем, нямало страшно, ще ѝ ги върнела, когато може. И столове ни даде жената, че тия у нас не стигаха. Нахранихме и напоихме гостите отново. Беше помагала със заеми и много пъти, но това си е било между нея и майка. Беше напълно логично,  една скромна жена, ходеше да работи в цеха за рапани след своето пенсиониране. От там и болките в кръста. Пестеше което заработи и не пестеше добрина. В съзнанието ми изплува спомена как ме покани на гости веднъж, когато бях дете. Качихме се по стълбите и стигнахме до врата с жълто перденце, там си събух сандалите, после вратата се отвори и вътре беше дядо Гочо. Върху масичката, постлана с мушама, ме нагостиха с кутия локум, набоден с клечки, лимонови резенки и алтай в чаша с японка. Помниш ли ги тия чаши приятелю, аз няма да ги забравя. Бяха много модерни тогава и аз много исках и ние да си имаме такива. Помня с какъв интерес гледах останалите японки, наредени на бюфета, всяка беше с различен цвят кимоно и гледаше различно, някои си имаха и чадърчета. След като се почерпихме и посмяхме, ми показаха стаята на бате Таньо, той пътуваше по корабите от скоро. Имаше колекция от значки  и картичка, пак с японка, ама от тия дето намигат като си местиш главата…

  Надали нещо може да обясни с какво добрината на леля Митра заслужи моята злина и защо след като тя имаше изцяло положителен образ в моето съзнание, в същото това съзнание аз и се подиграх, когато я видях за последно. Защо у човека има едно такъв извратен инстинкт да обиди близък човек, а и често да премълчи на човек който си заслужава обида. Дали не е и ген от баща ми, знам ли? Във всеки случай и двамата с баща ми направихме една и съща грешка, през дълъг период от време, но бяхме осъдени и наказани от съвестта ни и вината винаги ще ни преследва, когато си спомним за тия близки хора. Надявам се, че един ден ще се срещнем с чичо Стоянчо и леля Митра, за да им покажем колко всъщност ги обичаме и колко са значели за нас. Аз поне си признах пред теб приятелю и ,както казват, признат грях - половин грях. Правил съм, разбира се, и далеч по-лоши неща в живота си, но не са ме карали да ги споделям с теб, абе, човешка му работа. Не обичам философски думи, които много хора пишат, защото ми звучат като виц. Изводите си ги вади всеки сам и то на момента. Надявам се и ти приятелю да си извадиш извод. Отивам пак да звъня на баща ми, нали е рожденик. Благодаря ти!