Много е неприятно да ти прекъснат почивката и да те привикат на работа, особено когато не си в настроение за нищо, камо ли пък за работа. Младият патолог Теодор Дюлгеров затръшна ядно телефона без да му пука дали тъпанчетата на дъртия професор няма да пострадат. Нямаше такава опасност, началникът на отделението по патология беше доста възрастен и ушите му отдавна бяха започнали да сдават багажа. Все пак измърмори, защото ясно бе усетил недоволството в гласа на младия мъж.

  Теодор не си направи труда да се обръсне, нито да се среше. Клиентите му едва ли щяха да се оплачат от неугледния му външен вид. Всъщност те никога не се оплакваха, каквото и да им направеше. Запъти се към колата си, мърморейки нервно и споменавайки от време на време един от органите на лелята на гореспоменатия професор.

  Теодор не беше простак, по природа бе кротък и мил човек, но напоследък имаше проблеми, които го правеха раздразнителен. Може би изглежда странно, но той обичаше работата си, така че работата, колкото и тежка да бе тя, не бе отговорна за разклатената му психика. Не беше виждал приятелката си Ния от двайсет и три дена, когато след глупав скандал двамата решиха да поживеят отделно известно време – тя при майка си, а той в малката гарсониера под наем, която деляха вече седем години, като се изключат периодите, когато се разделяха за някоя и друга седмица. Вече пет – шест пъти се бяха разделяли, но просто бяха родени един за друг и винаги се събираха отново. По време на разделите двамата бяха пробвали с други партньори, но естествено нищо не се получаваше, защото съдбата беше предопределила да са заедно; може би тъкмо затова съдбата ги разделяше от време на време, за да направи връзката им още по–силна. Последният път се скараха, защото Ния заяви, че дезодорантът, който ползва, е слаб и не може да прикрие миризмата на смърт. Теодор страшно се обиди, защото не можеше да си представи, че от него се носи миризма на смърт. Той наистина понамирисваше, но на дезинфектанти, което си беше в реда на нещата. Двамата се накрещяха, после тя си събра чукалата и отиде при майка си, но не взе със себе си сешоара, което бе ясен индикатор, че смята скоро да се върне. Теодор разбираше това, така че не си придаде съкрушен вид. Каза си, че когато се съберат отново, ще купи годежен пръстен и официално ще й поиска ръката. Толкова време бяха заедно, време беше да сключат брак. Само че времето минаваше, а Ния не се връщаше, дори не се обаждаше. Теодор също не й се обаждаше, от гордост ли от що ли, въпреки че копнееше да чуе нежния й глас, а нощем заспиваше, представяйки си лицето й, озарено от усмивка.

  А сега трябваше да отиде на работа, въпреки че беше неделя и че можеше да отиде с букет цветя при Ния, да я помоли за прошка и да й обещае, че ще се пръска с дезодорант на всеки пет минути. Всъщност той наистина смяташе да посети Ния в неделя на обяд и да сложи край на терзанията, причинени от раздялата. Вместо това се налагаше да реже трупове. Станала била голяма катастрофа, много важно, умрелите не ги боли. А него го болеше душата. Вече започваше да си мисли, че тя си е намерила друг, колкото и невероятно да изглеждаше това.

   Професорът си тръгна и Теодор остана сам с последния клиент – възрастен мъж, починал най–вероятно от преплитане на червата. Смяташе да го „оправи” набързо, а после да се прибере, да се изкъпе, да се напръска с дезодорант, обилно, и да отиде при Ния. Просто повече не можеше да се прави на обиден. А тя, как можеше да го мъчи така, сякаш не разбираше, че всичко е просто една глупава караница. А дали не си е намерила друг? Неизвестността направо го убиваше. Ръцете му трепереха от нерви и разрезите не станаха перфектни, но човекът не се оплаква. „Добре, че не станах хирург” – каза си наум Теодор и продължи да реже.

  Погледна електронния часовник на стената, показваше 17:17. Приключи с аутопсията и отиде да си измие ръцете. Откъм коридора се чуваше позната мелодия, от филма „Седемнайсет мига от пролетта”. Теодор сбърчи вежди, чувстваше се некомфортно, сякаш е забравил да свърши някаква работа, нещо, което се е канел да направи, но е отложил за по–късно. Не можеше да разбере защо си мисли за такива глупости, след като най–важното е да отиде при Ния и да си я прибере обратно. Чувстваше я като част от себе си, затова често без да се усеща изпускаше изрази от рода на „да си те прибера”, които Ния много харесваше, въпреки че пред никого не го бе признавала.

  Погледът на Теодор се спря върху табелката на една от камерите, в които държаха труповете. Табелката с избеляла цифра „17”, мъдреща се точно над дръжката. Теодор започна да се поти, по бузите му изби червенина. Зави му се свят и за момент си помисли, че ще припадне. Не можеше да разбере какво му става, никога не бе чувствал такава съдбовна тягостност.

  Какво може да има там, освен труп? И какво им е страшното на труповете? Та нали бе работил върху хиляди такива. Беше виждал изцъклени очи, озъбени физиономии, грозни рани, разложени органи, отрязани пениси, какво ли не, дори беше виждал от носа на един да излиза тлъста хлебарка. И защо искам да отворя тъкмо това чекмедже?

  Теодор хвана дръжката и я стисна силно, докато кокалчетата му не побеляха, протърканата „седемнайска” се мержелееше пред очите му. Дръпна чекмеджето.

  Вътре, разбира се, имаше труп. Явно от онези от катастрофата, защото по белия чаршаф имаше доста кървави петна. Изпод зацапания плат се подаваше стъпало, на чийто палец, разбира се, бе закачено бяло етикетче. Както си трябва. Нищо необичайно.

  Само че Теодор беше виждал и преди това малко стъпало. Много добре познаваше високия свод и заоблената пета с бенка отдясно, познаваше специфичната форма на пръстите, които неведнъж бе целувал във ваната, познаваше белега, вследствие на рана от мидена черупка, когато преди четири години отидоха на почивка в Балчик, само двамата, познаваше тънкия глезен и нежните вени, които криволичеха покрай него. Да, кожата беше доста по–бледа от преди, но нямаше никакво съмнение чий е този крак. На Ния.

 Теодор се вторачи в дребното, покрито с кървав чаршаф тяло. Главата не бе ясно очертана под чаршафа, може би бе размазана, и си личеше че устата е отворена, защото платът бе доста вдлъбнат, явно Ния бе напуснала този свят крещейки.

  Теодор се свлече на колене и повърна. Легна на студените плочки и заплака, търкаляйки се в смрадливата локва на собствените си стомашни сокове. След известно време осъзна, че за него повече живот не може да има. Просто трябваше да приключи с всичко възможно най–бързо. Трябваше да сложи край на болката. Стана и тръгна към асансьора. Някаква сестра го видя и започна да му говори нещо, дори се опита да го спре, въпреки че едва ли знаеше къде отива той. Неколцина от колегите му го заговориха, но той не разбираше думите им нито се трогваше от разтревожените им погледи. Качи се на покрива и пристъпи към ръждясалия улук, който го отделяше от бездната. Знаеше какво трябваше да направи, но се бавеше, не че го беше страх, просто мозъкът му преработваше огромни количества информация и като че ли опитваше да се пребори с решението за самоубийство. Някой отзад крещеше, май дъртият професор, който го беше извикал на работа. Долу на улицата се бе събрала тълпа. Една от сестрите, с която преди години бе изневерил „за спорта” на Ния плачеше и кършеше ръце. Зачуди се как е могъл да направи такова чудовищно прегрешение, след като най–много на света обичаше Ния. А нея вече я нямаше. Направи крачка напред. Някой го хвана за ръкава, но не успя да го спре. Полетя надолу. Последва удар, силна болка и накрая – всепоглъщащ мрак.

  С радост установи, че има рай. Блажената усмивка на Ния грееше отгоре, в облятото от ярка светлина пространство. Очите й излъчваха тъга, но иначе изглеждаше ангелски красива. Беше облечена в бяло, същински ангел. Миришеше на пролет и на нещо… друго, и се чуваше птича песен. Хубаво място, спокойно; рай, където двамата отново ще са заедно, завинаги. Почувства се щастлив, както никога преди.

  – Заедно – промълви Теодор и се усмихна на прекрасната Ния, която сякаш се рееше в пространството като пухкаво пролетно облаче.

  – Заедно я, да не мислиш, че така лесно ще се отървеш от мен – изсъска ангелското създание, присви устни и плесна силно Теодор по бузата. – Да не си посмял повече да вършиш такива глупости! Знаеш ли как ме изплаши! От три дена не съм на себе си от притеснение! Глупак с глупаците! Може ли такова нещо!

  – Аз… аз… какво… къде… съм?

  – Я не се прави на ударен! То че си ударен, ударен си, ама изследванията показаха, че е само мозъчно сътресение, нищо сериозно! Добре че си паднал върху тентата на кафенето, глупачето ми! – Гневът й постепенно се стопи и чаровната усмивка отново изгря.

  Теодор мигаше стреснато и се чудеше защо в рая мирише на дезинфектанти.

  – Ти май наистина не разбираш?

  – Какво да разбирам – промълви предпазливо Теодор и протегна ръка, за да провери дали създанието, с което разговаря, е материално. Материално беше, а и шамарите му хич не изглеждаха имагинерни.

  – Извинявай, че пак те ударих, но просто… така ми дойде. Толкова се изплаших, когато разбрах, че си опитал да се самоубиеш. Главата по–добре ли ти е вече?

  – Ами … да… аз… таковата. Ти си жива!

  – Явно още не можеш да вденеш. Миличкото ми глупаче. Стига си мигал, няма да те шамаросвам повече. Всичко е много просто. Стана верижна катастрофа на магистралата, аз бях някъде по средата, нищо не можех да направя. Излетях през предното стъкло и после… някакво парче ламарина отрязало крака ми. Болеше ужасно, но хората ми помогнаха и ме спасиха. Вече съм по–добре… само че съм без крак. Точно под коляното… но вече съм добре, не се тревожи. Казаха, че протезата ще е безплатна и че ще мога да ходя без да си личи много, че… съм с един крак. Не ме гледай така! Това е положението. Не, не се опитвай да ставаш, трябва да почиваш.

  – Значи си жива!

  – А още един шамар искаш ли!

  – Ами… не.

  – Като са събирали… парчетиите, са набутали крака ми при тялото на някаква загинала жена. И ти си се заблудил, това е.

  – Обичам те!

  Ния го изгледа втренчено с големите си сини очи. После изхлипа и примижа. 

  – Е… и аз те обичам. Така че предлагам повече да не се разделяме, никога, по никакъв повод, каквото и да се случи! И никакви глупости повече!

  – Да, любов моя!