12 июл. 2020 г., 08:15  

 CO-вид – 23. Змийският остров 

  Проза » Фантастика и фэнтези, Другие
826 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
19 мин за четене

  Това, което за занаятчията са предметите и инструментите, и времето, и работата, и умението, и усърдието – за Бога е волята...  Каза: „Земята да покара зелена трева, що дава семе по свой род и подобие“ и тозчаз словото се превърна в дела и навсякъде се виждаше как земята кълни и обраства – по долини, по равнини, по планини и клисури.

        Из „Слово за третия ден – Шестоднев“ от Йоан Екзарх Български

 

                                                        Кралство Конгси, Касиопея 1

 

  – Мистър Симън, оттук! – инструкторът отвори вратата на пилотската кабина.

  Учебният дирижабъл, паркиран на летището в покрайнините на Нандарана сити беше готов за поредния полет.

  Алибей Симън, принцът на кралство Конгси на планетата на дяволоидите Касиопея 1 в съзвездието Касиопея,  вече няколко месеца вземаше уроци по пилотиране. Баща му – всемогъщият Арчибалд Ахмад Симън, всевластният деспот на Касиопея,  му беше подарил дирижабъл лимузина за 28-мия рожден ден.

  На престолонаследника бяха осигурени всякакви условия, за да стане достоен приемник на кралската власт – беше обучаван от многобройни частни преподаватели във всички науки и изкуства във Вселената, както и на междупланетна дипломация, политика и изкуството за водене на война.

   Обучението щеше да продължи още няколко столетия – дяволоидите бяха почти безсмъртни. Живееха много дълго, но трудно и изключително рядко се сдобиваха с наследници. Алибей беше единствен син на краля. Имаше сестра, която беше с 200 години по-възрастна от него, но в Касиопея властта обикновено се наследяваше от момчетата.

  Часовете по пилотиране бяха любимите му – тук младият принц се чувстваше в стихията си. Щеше да обикаля с луксозната, добре оборудвана лимузина високо в атмосферата на Касиопея 1, заобиколен от облачна смес от сяра, натрий, силициев моноксид и силициев диоксид, над димящите вулкани и мрачните каньони със застинала базалтова лава, яхнал някой от многобройните бурни ветрове във високите слоеве на касиопеянското небе.

  Там, горе, въздушните течения бяха толкова силни, че с дирижабъла Алибей можеше да обиколи планетата за няколко часа, само на дрейф1, използвайки инерцията на вятъра. Но се искаше завидна виртуозност, за да поддържаш курса – да не загубиш височина и да не се разбиеш в някой назъбен като паст на древно чудовище скалист връх.

  Но пък подобни приключения бяха като магнит за дяволоидките. Алибей беше изключително популярен сред придворните дами на касиопейската аристокрация – заради височайшия си произход, но и заради безразсъдството и склонността си към приключения – с него никога не беше скучно! А касиопейските младежи се надпреварваха да спечелят благоразположението му – приятелството на принца беше като безплатен билет към върха на дяволоидското общество.

  Контешки облеченият в костюм, последен писък на модата, престолонаследник се настани в пилотското кресло и се вгледа в уредите на командното табло. Вече беше по-уверен и от няколко седмици летеше и сам. Затвори вратата на пилотската кабина и включи двигателя. Дирижабълът послушно се задвижи и бавно започна да се издига във въздуха. Отдолу инструкторът му махна, пожелавайки му успешен полет. Щяха да поддържат връзка през цялото време – рисковете за височайшия курсист трябваше да бъдат сведени до минимум!

  Алибей се издигна над мрачните урви, заобикалящи столицата на Конгси – Нандарана сити, разположена на осветената част от планетата, на брега на океан от лава, който покриваше почти една трета от повърхността ù. Другата, неосветена част, беше под дебел слой вечен лед и там живееха пагосите2 – ледените дяволоиди. Тяхното малко кралство беше под юрисдикцията на Конгси, но притежаваха известна автономия. И двата вида дяволоиди можеха да живеят навсякъде на планетата, защото издържаха и на студ, и на горещина, но рядко напускаха поселенията си.

  CoRoN-7b или Касиопея 1, както я наричаха жителите ù, беше планета почти с размерите на Земята, но обикаляше толкова близо до звездата си, че беше винаги обърната с една и съща страна към нея. В резултат на това на две трети от повърхността ù беше непоносимо горещо, с температури, достигащи до 3 000 градуса по Целзий, а в останалата част – вечен студ от почти минус 200 градуса. Океанът от разтопена лава в южната част на осветената половина достигаше на места дълбочина до 100 километра, а ветровете над него духаха със скорост, четири пъти по-голяма от тази на звука.

    CoRoN-7b беше скалиста планета и дъждовете, които валяха над нея, всъщност представляваха разтопени и изпарени скали. Ураганните ветрове отвяваха минералните пари към студената половина, там те се охлаждаха и падаха отново, под формата на огнен дъжд, в бушуващия ден и нощ океан от огнена магма.3

  Алибей се насочи на юг, към полюса, където постоянно се образуваше огромна двойна вихрушка – истинско предизвикателство за склонната му към авантюри натура. Вече наближаваше целта – гигантски стълб от въртящ се с шеметна скорост въздух, протегнат като хобот към сивото небе, изпълнено с кондензирана пара. Видимостта беше минимална и принцът напрегнато се взираше в облачната пяна от серни и силикатни изпарения пред себе си.

     – Мистър Симън! – че се гласът на инструктора, който звучеше разтревожен. – Струва ми се, че трябва да се връщате. Погледнете на запад!

   Алибей погледна в указаната посока и тръпка на ужас и упоително вълнение премина като електрически ток през тялото му. Точно на противоположната страна, откъм запад, към дирижабъла се приближаваше друга вихрушка, също гигантска, с огромен сивокафяв конус на върха и с мътножълта основа – приличаше на гигантски двуцветен сладолед на клечка, но съвсем не беше толкова безобидна: машината му след броени минути щеше да се окаже в центъра на стихия, чието поведение не можеше да се предвиди. Най-вероятно щеше да бъде смачкана от огромното налягане на духащите в противоположни посоки ветрове и щеше да бъде захвърлена на крайбрежните скали.

  Магменият океан отдолу вреше и кипеше и гигантските му огнени вълни израстваха скорострелно, колкото планини, и се разбиваха на заслепяващи струи високо във въздуха.

  – Алибей, връщайте се! – викаше през това време инструкторът, но Симън не го чуваше. Беше вперил поглед във вихъра пред себе си като хипнотизиран. Нещо сякаш го придърпваше – някаква тъмна и притегателна сила, на която не беше в състояние да устои.

  – Не мога да се върна! – извика той и чу припукването на радиостанцията. – Кажи на краля и кралицата, че Мракът ме притегля! Да не ме чакат за вечеря!

  Нещо запращя, запука бясно, чу се стържещ, пронизителен звук и връзката прекъсна.

  Светът  се люшна, затрептя, стана прозрачен и неустойчив, покри се с лека светеща мъгла, после отново се избистри, но това вече не беше Касиопея.

 

                                                            Змийският остров, Свят Алфа

 

  Алибей се намираше в пилотската кабина на самолет с непознати уреди и необичайно разположение. Зад стъклата небето беше бурно, но и странно бистро. През вихрите прозираха късове синьо небе и очертанията на континентален бряг в далечината.  Отдолу се вълнуваше и надигаше океан с тъмносин, а не с яркооранжев цвят.

  Имаше буря, но смешно слаба, в сравнение с тези, на които беше свикнал младият престолонаследник. Обаче за пилотите на самолета това явно беше истинско бедствие. Единият от тях лежеше неподвижно на пода на кабината с разкървавена глава, а другият, в безсъзнание, в креслото на първия пилот. А машината устремно летеше надолу към разтворената, кипяща паст на океана. След малко щеше да се разбие.

   Алибей хвърли бегъл поглед към уредите, чиито показания не му говореха нищо. После се взря в пролуката със синьо, спокойно небе, заобиколена от бушуващи вихри – окото на бурята. Там някъде, много по-близо от мержелеещия се в далечината материк,  се виждаха очертанията на остров, с буйна зелена растителност и високи, заснежени планински върхове.

  Дяволоидът посегна към ръкохватките за ръчно управление, които бяха същите като в дирижабъла, и самолетът се подчини с тихо жужене. Пътникът без билет седна в креслото на втория пилот и насочи машината през пролуката в небето към острова.

  Приземи се край морския бряг – почти без сътресения – на малка издължена площадка, подобна на писта. Беше покрита с мъх и странни треви с жилави и високи стебла. Покрай тясната ивица на плажа растяха папрати, хвощ, сагови и гинкови дървета. Някакви гигантски птици прелитаха над падината и оттам се чуваше шум на водопад. Алибей беше зърнал за миг пенливите му води, докато насочваше самолета за приземяване. Беше видял и някакви постройки в дъното на клисурата покрай реката с водопада.

  Не знаеше къде точно е попаднал. По всичко изглеждаше, че това е  една от многобройните Земи в Светлите Светове.

  Приближи до креслото, където, все така неподвижен, лежеше първият пилот и провери пулса му, направи същото и с проснатия на пода втори пилот. И двамата не даваха признаци за живот. Бяха мъртви.

  „Да видим сега къде точно сме!“, си каза той и пребърка джобовете на първия пилот: „Капитан Захари Ахмад Шах, Малайзийски авиолинии, роден на остров Пенанг, Малайзия“.

  В бордовия дневник на командира на полета беше отбелязано: „Боинг 777“, полет 370 по линията Куала Лумпур – Пекин, 239 пътници на борда, дата на излитане – 8 март, 2014 г.“

  „Значи наистина съм на някой от Световете. Защо ли Мракът ме притегли именно тук? За да спася този самолет ли?“

  Алибей излезе от пилотската кабина в салона, където уплашените пътници се съвземаха от приземяването и шумяха неспокойно. При вида на излизащия от пилотската кабина дяволоид – с буйна рижа грива, от която се проточваха струйки дим, с рог на челото, с дълги, закривени орлови нокти на пръстите на ръцете и с крака с копита, инкрустирани със скъпоценни камъни, облечен в елегантен тъмносин раиран костюм и държащ фуражката на капитана в ръка – някои от пътниците ахнаха.

  Една възрастна китайка, облечена в ленен костюм в екрю и с шапка от панама на цветя, извика при вида на опашката с риж пискюл, която се извиваше изящно насам-натам зад гърба на неочаквания пътник без билет – и припадна.

  Повечето от пасажерите бяха китайци. Имаше групичка артистично изглеждащи дългокоси мъже, както се оказа по-късно – художници, връщащи се в Китай от изложба в Малайзия; няколко шумни американци, които млъкнаха при вида на странния пътник; двама младежи със близкоизточна външност – иранци или иракчани; светлокос мъж на средна възраст, който извика нещо на славянски език…

  Една от пътничките обаче привлече вниманието на дяволоида – седеше на първото място вдясно от пътеката и изглеждаше необичайно спокойна.

  Беше с бледо, фино лице с азиатски черти, с дълга черна коса с меден оттенък, доста висока на ръст, но добре сложена, а в погледа ú се четеше нещо, което изглеждаше на Алибей невероятно близко, като че ли я познаваше отпреди, и то доста добре – дежавю, спомен, предчувствие, мечта? Някакво внезапно привличане, което оставя отпечатък за цял живот.

  Дяволоидът с мъка откъсна поглед от тези хипнотизиращи очи и се обърна към пътниците в салона:

  – Внимание, дами и господа! Със съжаление трябва да ви съобщя, че малко сме се отклонили от първоначалната дестинация. Моля, запазете спокойствие!

  – Кой сте вие? Откъде се появихте? И какво сте направили с пилотите? – извика единият от американците.

  – Алибей Симън на вашите услуги – поклони се церемониално дяволоидът и помаха с фуражката, която още държеше в ръка. – Пилотите, за съжаление са мъртви, но мога да ви уверя, че аз нямам ни най-малка заслуга за това тяхно прискърбно състояние. А колкото до това, откъде се появих, нека оставим този въпрос за по-късно. Важното е, че приземих самолета успешно и сега трябва да разберем къде точно се намираме.

  – Намираме се на осторов Пенанг, в това няма съмнение – бреговата линия е същата, прилича малко на прилеп, разперил криле. А и водопадът… разпознах го още докато кацахме. Но не и останалото – младата жена от първия ред посочи към илюминатора.

   – Какво имате предвид? – Алибей отново почувства топлата вълна, която заливаше цялото му същество и се учуди на странното чувство, което изпитваше само при вида на тази жена. Гласът ú беше рязък, но мелодичен, като звук на сблъскващи се остриета на саби.

  – Ами аз съм геолог, това е остров Пенанг, но ако съдя по растителността – не е Пенанг, който познаваме от съвременността. Не сме в 21 век.

  – И кога сме? – фиксира я Алибей с антрацитния поглед на тесните си очи на хищник.

  – Ами тази трева, мъхът, саговите и гинкови дървета, папратта, бих казала – в мезозойската ера.

  Някои от пътниците приглушено възкликнаха.

  – И понеже виждам и цветя, в някой от късните периоди сме, по всяка вероятност, в третия – креда.

  – Значи в Юрския парк, но не в Юра, а в Креда – усмихна се Алибей, но после загрижено с вгледа във високите върхове на дърветата, над които прелитаха черни сенки на някакви летящи създания.

  – Чудя се какво още, освен древни растения, има тук.

  Отговорът дойде почти веднага. Откъм гората се чу рев и на площадката изскочи огромно същество, високо почти колкото дърветата наоколо, втурна се към самолета, хвана машината за опашката и почна да я разтърсва. Задната част се отчупи като сламка и пътниците започнаха да се изсипват от зейналия отвор право под носа на чудовището. Някои от тях бяха пометени от лапите му, други бяха сдъвкани от гигантските челюсти, а които оцеляха, се разбягаха кой накъдето види.

  Алибей хвана геоложката за ръката и хукна навън.

  – Къде отиваме? – задъхано попита девойката.

  – Видях някаква постройка в дъното на клисурата. Може да се укрием там. Само да стигнем живи! Тичай!

   Тичаха около десетина минути през гъстата растителност, а тревата под краката им пружинираше и непрекъснато ги спъваше. Геоложката първа забеляза ниската каменна ограда и извития многоетажен покрив на сградата в дъното на клисурата. С последни сили двамата дотичаха до масивната дървена врата, украсена с  цветя и фигури на змии и древни чудовища.

  Алибей погледна назад, където върховете на дърветата се разклащаха и папратите се вълнуваха, сякаш през тях минаваше танк  – доста разярен и вероятно още гладен танк! После бутна вратата и двамата влетяха във вътрешността зад оградата.

  Оказаха се пред ред ниски помещения, разположени в права линия и свързани с покрити коридори. Централната сграда беше висока и внушителна, имаше полегат многоетажен  покрив с фигури на дракони по стрехите. Входът беше покрит с дървен навес, подпрян от четири колони. Всичко беше изработено от дърво и камък. В центъра на четвъртития двор имаше пълна с пръст каменна чаша, в която растеше огромно кадифеночерно цвете – дива орхидея. Около чашата бяха разположени статуи на змии, гущери и дракони. Наоколо се разнасяше сладникаво ухание на мускус и благовония.

  Внезапно девойката извика и отскочи. Гледаше някъде нагоре, към гинковото дърво пред тях. Алибей също погледна натам и застина – по клоните, нагъсто, почти една до друга, бяха увити змии – десетки тъмнокафяви извиващи се тела, които мърдаха и тихо съскаха.

  Дяволоидът се обърна, инстинктивно заслонил младата жена, но тя пак извика, като гледаше този път надолу, към каменната настилка под краката им – там също беше пълно със змии, които мърдаха и се извиваха застрашително. Бяха навсякъде – мяркаха се в тревата под дърветата, висяха от клоните, тълпяха се на върха на широката каменната ограда и пълзяха по покривите на сградите.

  После вратата на централната постройка се отвори и оттам излезе най-кошмарното същество, което е възможно да бъде измислено от нечие разюздано въображение!

  Чудовището беше високо около пет метра, с огромна глава с люспеста кожа, покриваща многобройните хлътнатини в черепа; къс, мускулест врат; дълги челюсти и остри зъби; малки червени очички; къси предни крайници с по два пръста, завършващи със закривени нокти и огромно тантуресто тяло, увенчано с твърда, покрита с остри шипове опашка.

   – Императорски драконов динозавър от семейството на тиранозаврите! – прошепна с благоговение геоложката и потръпна – Никога не съм предполагала, че ще го видя жив!

  – Че ще Я видиш, драга! Аз съм момиченце – прогърмя динозавърката с басов глас, от който върховете на саговите дървета наоколо потрепериха. – Персефина II Хадеска, на вашите услуги! По съвместителство – пазителка на Храма на змиите на остров Пенанг. Временно! Не се бойте от гадинките, упоени са от Свещения дим!

  Чудовището се обърна към дяволоида, който инстинктивно отстъпи назад:

  – Алибей, старче, много се забави, къде, по дяволоидите, се мота досега?

 

                                                                      /Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=hilJvolppik

https://www.youtube.com/watch?v=yhoAITeNXQc

 

 


1. Дрейф – отместване на плавателен съд от курса му под влияние на вятъра

2. Пагос /гр./ – лед

3. Прототипи на Касиопея 1 са планетите Венера в Слънчевата система, CoRoT-7 в съзвездието Еднорог и K2-141b, намираща се на около 200 светлинни години от Земята в съзвездието Риби. 

 

                                                                                           

 

 

                                                                                                      

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??