20 апр. 2007 г., 13:22

ДЕТЕТО И ДЕПРЕСИЯТА (покъртителна история) 

  Проза
4361 0 27

Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.

42 мин за четене

"детето и депресията"

 

( в диалозите е използван типичния видински диалект)

 

 

Светлосиньото небе всеки миг трябваше да се втечни, трябваше лазурения цвят да потече, да покапе по всичко - по притихналите прашни улици, по дърветата, по керемидените покриви... Слънчевият диск се бе издигнал високо, щедро издухваше от дланите си топлите лъчи.

Хванато за една от тръбите, крепящи навеса над колата, момченцето се въртеше бавно около нея, оглеждайки през чистия си поглед двора, къщата, съседните къщи, небето... В тази пролетна утрин всичко бе свежо и омайно, след вчерашния дъжд всичко преливаше от живот. В градинката до оградата бяха поникнали красиви цветя, малките бели и жълти цветлета вече бяха почнали да увяхват, но лалетата сияеха горди. Високите им месести стебла поднасяха към слънцето червените разтворени чашки и пчеличките прелитаха от едно на друго за да берат прашец. В другата страна на двора старата череша беше разцъфнала, от няколко дена розови листенца бяха покрили клоните й, но вчерашният дъжд бе толкова силен, че едрите капки изрониха най-нежните листенца.

Детето почувства, че му е омръзнало. Направи още няколко оборота, след което спря и се отпусна назад, придържайки се за тръбата. Основното, което чувстваше в този момент, бе скука. Бе последния ден от ваканцията, а то не знаеше как да прекара оставащите часове. Искаше да запълни всяка секунда от оставащото време. С отегчени стъпки стигна до голямата пейката под прозореца на сутерена и седна на нея. Зарея празен поглед нейде пред себе си и потъна в мисли.

Много мразеше (децата не умеят да мразят, поне това не умееше, но в случая не се сещам каква по-подходяща дума да употребя) дните като този. Когато дойдеше неделята, или пък последния ден от някоя ваканция, през чувствителната му душица започваха да циркулират противни чувства на празнота, тъга и обреченост. Лицето му ставаше угрижено и усмивката му се стопяваше.

Бавно погледът му се проясни, игриви пламъчета се плъзнаха по лицето му и то стана от пейката. Бе се сетило какво да прави! Влезе в коридора и бръкна в шкафа на бюфета. Извади блокчето за рисуване и цветните си моливи, след което отново излезе. Седна на пейката, разгърна блокчето и се загледа в белотата на листа.

Обичаше да си рисува. Всички деца обичат да рисуват, но за това рисуването беше нещо повече. Освен, че рисуваше наистина добре, когато го правеше, цялото му лице засияваше, зениците му ставаха едни такива големи и сякаш проникваха зад листа, времето преставаше да тече и то забравяше за целия свят.

Отвори кутийката с моливи и почна да рисува. Нарисува небе с птици, зелена поляна с тичащи коне и високи планини в далечината. Рисунката му беше цветна, всичките му рисунки бяха изпъстрени с прекрасни цветове. Обичаше цветовете. Цветовете галеха погледа му, цветовете ухаеха, цветовете го отнасяха и го връщаха.

- Иване! - Чу изведнъж гласа на майка си и се обърна назад. Тя го гледаше през прозореца и в средата на челото й имаше голямо бледо петно, защото бе подпряла главата си на стъклото.

- Да, мамо.

- Ела да едеш, напраила съм ти топла супичка.

Погледна към блоковия лист и реши, че рисунката му още не е завършена. Отново се обърна назад и погледна умолително майка си.

- Става ли първо да си дорисувам картината?

- После рисуване, ела първо да едеш.

- Айде бе, мамо...

Тя се усмихна.

- Добре, ама по-бързо. Чорбата ше истине.

Детето взе един молив и продължи, майка му отлепи чело от стъклото и се махна от прозореца.

- Иване! - Разнесе се отново гласът й след малко. - Айде идвай вече!

Детето не даде вид, че я е чуло. Ръката му бе спряла неподвижно върху листа, върхът на молива бе увиснал  над един от конете.

- Чуваш ли бе, Иване!

То се сепна и се обърна.

- Идвам, идвам...

За миг се загледа доволно в рисунката си, стори му се прекрасна. Стана от пейката, остави блокчето на перваза на прозореца и го затисна с кутията моливи - иначе вятърът щеше да го събори, което беше нежелателно.

Влезе в къщата и седна на масата. Баща му също бе седнал, майкта излезе в коридора и след малко влезе с бутилка лимонада. Сипа му в чашата.

- На мама доброто детенце. Айде, папкай, папкай, да не изстине.

То хвана лъжицата и почна да се храни бавно и мълчаливо.

- Пено! - обади се бащата. - Пено, я сипи у виното малко лимонада, ма.

- Сипи си сам бе, да не си упръстен.

Той я погледна кръвнишки и протегна ръка към бутилката. Изля почти половината лимонада в каната с виното.

- Павел върна ли ни оная каластирка? - Попита го жената, примлясквайки.

Той побърза да преглътне залъка си, за да отвърне:

- Коя ма? Онае изабената?

- Ъхъ...

- Епа, днеска като отидем на градината, че го подсетим.

- Ама и ти си един тулуп... Я пущи музика бе, кво стоиме на тихо.

Бащата се огледа, после я зяпна учудено.

- Къде го това дистанционно, ма? Нема го дистанционното...

Погледна към детето.

- Иване, я стани и пущи на Планета. Да послушаме убава музика...

От страна на детето обаче, не последва никаква реакция. То си седеше с подпрян на масата лакът и отпусната на юмрука глава. С другата ръка държеше лъжицата и гледаше с празен поглед в чинията.

- Иване! Чуваш ли бе?!

Детето се сепна.

- А?

- Пущи телевизията, бе. Кво, да не ти е лошо?

Майката се протегна и завъртя главата на детето с лице към нея.

- Лошо ли ти е? Глава ли те боли? Да не е стомахчето?

- Нищо ми нема - отвърна детето.

- Що не едеш, едеш като мишка - констатира бащата, поглеждайки в чинията му.

- Лошо ли ти е? - Отново попита майката. - Да ти дам проалгин?

Детето тъкмо да си отвори устата и да каже "нищо ми нема, не съм много гладен" и бащата се намеси отново:

- Кажи бе, лошо ли ти е? Ако си болен, утре нема да одиш на даскало. Бележка ше ти земеме от доктора и нема одиш.

Майката му метна критичен поглед. С две думи, да не му пълни главата с такива глупости - как така няма да ходи на училище!

- Кво толко ма - отвърна й той. - Що да оди болен на училище? А?

В този миг в очите на детето пламнаха хитри искрици. То отрони с надежда в гласа:

- Оф, гади ми се... И глава ме боли...

Сърцето му заби бързо, погледна към баща си, за да види реакцията му. В действителност в този момент не го болеше глава и не му се гадеше, но само при мисълта, че утре трябва да отиде на училище, почваше да чувства още по-неприятни симптоми. Повечето психолози трърдят, че "децата не страдат от депресия, а само преминават през отделни депресивни фази, истинската депресия им е непозната". Глупости!!! Понякога децата страдат истински, животът им се превръща в мъчение и се чувстват нещастни. Губят интерес към света около себе си и престават да забелязват красотата му, защото се затварят в себе си. Докторе, това, че ти си имал щастливо детство, не ти дава основание да съдиш за всички!

- А... Без такива сладки - отвърна майката.

Всъщност, детето не бе влагало големи надежди, че номера му ще мине.

- Нищо ти нема. Утре си отиваш на училище като сички деца. Нема се праиш на голем итрец! Ако те боли глава, ше ти дам проалгин и асперин. Главата те боли, щото по цел ден стоиш пред компютъра или се занимаваш с тия буи. Изпаренията те упойват!

- Остай детето, ма! - Намеси се бащата. - Стига си дрънкала глупости, ма! У буичките му нема никъф ацетон, он да не е бояджия! Изпарения... - провлачи той саркастично.

Отново погледна към детето.

- Айде, яж, яж. Убава е чорбата, яж, да не изстине.

- А, ето го къде е било това дистанционно...

Бащата пусна телевизора и от него се разнесе някакъв противен кючек.

След като се нахраниха, станаха от масата и майката я изчисти с парцала, след което изми чиниите. Детето мразеше тази част от деня. Всеки следобед го караха да спи насила.

- Айде, легай на кревата и затварай очи - каза му майката и то пристъпи към леглото отегчено. - Ако не ти се спи, само си лежи и пази тишина, с баща ти да подремнеме малко, че после требва да одиме на градината да видиме кво става с онае балучка.

- Балучката че е прекопаме утре - каза бащата, лягайки на леглото до нея. - Правата лопата е дадоме на Павел, не помниш ли?

- Добре бе, тулуп мъръзлив... Айде да поспиме, че ми се спи.

- Мамо - обади се детето. - А аз не може ли да идем вънка да си рисувам с моливите? Не ми се спи...

- Като не ти се спи, лежи там и мирувай - отвърна майката. - После че отидеш вънка, после. Съга лежи тама и тихо.

Детето знаеше, че няма смисъл да спори с нея. За това просто подложи длани под главата си и, загледано в тавана, потъна в мисли.

След няколко минути настъпи тишина, а след още малко тази тишина се разреди от хъркането на бащата. Между "движенията на триона" се чуваше натрапчивото тиктакане на механичния будилник. Студено и равномерно.

Не се мина и половин час и на детето му писна да лежи в леглото - нещо нормално за децата, които не обичат да спят следобед. Завъртя се по рамо, след това отново се завъртя по гръб и накрая се изправи, вдигна възглавницата и, опирайки я на стената, се облегна на нея. Обърна глава на ляво и се загледа през прозореца. Само след няколко години това щеше да престане да му прави впечатление, но сега то забележи, че слънцето, което до преди малко къпеше двора, вече го няма. Вдигна очи и видя, че по цялото небе са полепнали като памук големи сиво-бели облачета. Загледа се в тях.

* * *

След като в продължение на три ужасно дълги и скучни часа слънцето си играеше с чувствата на детето, като ту се показваше иззад някой облак, ту отново се скриваше, дойде време за ставане. Майката отвори очи, размърда се и то я погледна. Много се зарадва.

- Мамо.

- Тихо - вдигна палец тя пред устата си, знак да млъкне.

- Ше събудиш баща ти - прошепна му леко.

То се изправи.

- Може ли да идем вънка?

- Мълчи бе! След малко ше идеш, не баш са.

- Пущи детето ма - обади се бащата.

- А, ти се събуди...

- Епа... вие ме събудите. Иване, айде излизай де, нема кво да стоиш тука. Бегай на чист въздух.

Детето се зарадва, стана от леглото и усмихнато излезе навън. Седна на пейката пред прозореца, взе си блокчето и моливите и се зачуди какво да нарисува.

Не си довърши рисунката, защото му омръзна да рисува. Остави нещата обратно на прозореца и стана от пейката. Пристъпвайки бавно, отиде до оградата. Подпря се с лакти на гредите й и впери поглед към улицата. Видя една котка. Тя вървеше по плочите на тротоара и когато се приближи, слезе на пътя и пресичайки го по диагонал, отиде на отсрещния тротоар, за да се шмугне под зелената ограда на комшиите. Детето се оттласна и се махна от оградата. Приближи се до една от тръбите и почна да се върти около нея.

След малко отново лицето му стана угрижено. Точно тогава заваля. Едри капки пролетен дъждец затупкаха по найлона на парника и почнаха да шарят напуканите плочки в двора.

- Иване! - разнесе се гласът на майка му иззад ъгъла на къщата. - Влизай вътре, че вали!

Детето пусна тръбата и се затича, но дъждът беше силен и преди да успее да се шмугне в къщата, целите му дрехи бяха прогизнали.

- Ела да те преоблечем - каза му майката, след като влезе при него.

- Вир-вода си! Ше настинеш и после знаеш ли кви инжекции ше ти бият! С е такива игли!

Тя разтвори палеца и показалеца си за да покаже колко големи щели да са иглите.

- Е такива!

Още от малко го плашеха с инжекции, когато не слуша. Действаше. По дяволите, действаше...

 

Цял следобед дъждът не престана да вали като из ведро. През това време детето и родителите му изгледаха от сървъра толкова серии на "Алф", колкото им се гледаха, а някъде към шест майката направи топли мекици.

* * *

Когато някъде към осем и половина навън започна да се стъмва, дъждът все още припръскваше, макар и слабо. Детето погледна през прозореца и изражението на лицето му отново стана много тъжно. Бавно идеше нощта! Бавно наближаваше края на последния ваканционен ден и то чувстваше как го напуска онова особено и ефирно чувство на сигурност и защитеност, в което през последните два-три дена се бе побрала цялата му душица за да се скрие.

Докато родителите му гледаха поредния епизод на комерсиалната тъпотия, наречена "Vip brother", то си седеше на фотьойла, изпаднало в депресия. От време на време поглеждаше към екрана без интерес. Към края на предаването навън бе толкова тъмно, че единствената светлина в стаята идеше от кинескопа. Всичко в стаята се оцветяваше в цвета, преобладаващ в образа и лицето на детето ту ставаше червено, ту зелено, ту жълто... По едно време екранът блесна в студена лилава светлина и окъпа лицето му като огромен ултравиолетов детектор за фалшиви банкноти. В този миг върху това личице си пролича всичката болка и страх, които детето криеше в себе си.

След предаването майката излезе в кухнята да пържи картофки, а бащата отиде за хляб и безалкохолно. По принцип купуваха лимонада, за да могат да разреждат с нея виното, но понякога купуваха други газирани напитки, защото детето не обичаше лимонада.

Десетина минутки то прещракваше по каналите, после стана и отиде в кухнята при майка си.

- Не гледаш ли телевизия? - Зачуди се тя.

- Не ми се гледа. Мамо, може ли едно картофче?

Тя се усмихна.

- Айде, земи си... Ама само две-три, като ги напраим сички, тогава ше едеш колко ти се едът.

То се приближи до готварската печка, протегна ръка към готовите картофки и бързо защипа с три пръста доста повече отколкото му бе разрешила майка му .

- Ей, немирник! - Подвикна му тя, опитвайки се да звучи строго, но то забележи как мъничка усмивка се опитва да разтегне устните й и също се усмихна, отстъпвайки няколко крачки назад, за да не го подгони.

- Баща ти тръгна ли до магазина? Тръгна ли за лимонада?

- Не за лимонада - обясни й то, дъвчейки картофките. -Каза, че ше купи "дерби портокал".

- А за винцето не мисли! Ше го видим съга как ше го пие тоя пелин... Тоя баща ти нема акъл за едно дете!

След половин час семейството седна на масата за да вечеря. Майката и бащата намериха повод за дребен спор и унесени в него, въобще не забелязаха мълчаливостта на детето, не забелязаха изгасналия му поглед. То дъвчеше замислено храната, като на моменти спираше и забиваше поглед в чинията. Чувството, че денят вече е отминал, го бе обхванало окончателно.

След вечерята се събраха в хола, за да гледат някаква комедия по телевизията. Детето обичаше комедии и затова изгледа филма с интерес. Филмът бе за него последното убежище, последното място, в което можеше да се побере душицата му в тази тъжна вечер.

Филмът свърши... След него остана празнота. Половин час след това майката каза:

- Ле-ле... Стана идинайсет часа, айде да легаме, че детето утре става рано за училище.

След десетина минути вече бяха в спалнята. Детето си легна в неговото креватче, а родителите му в тяхното.

- Лека нощ, мамо - каза тихо детето.

- Лека нощ - отвърна майката.

- Лека нощ, тати.

- Лека нощ.

След малко:

- Мамо...

- Мамо...

- Кво бе! Що не спиш!

- Не ми се ходи на училище.

- Глупости, как да не ти се ходи.

Бащата отвори очи.

- Кво става, ма?

- Вика, че не му се ходи на училище.

- И на мене не ми се оди на работа, ама че одим, нема как... Айде, лека ви нощ, спи ми се като на пор.

- Лека нощ.

- Лека.

След малко заспаха.

* * *

По принцип майката ставаше рано. И тази сутрин не бе изключение. След като намаза филийки с мед и маргарин на детето и му свари билков чай, тя отново погледна часовника. Вече бе станало шест и половина. Влезе в спалнята и го побутна.

- Айде, ставай. Време е за училище.

Детето отвори очи, погледна я и отново ги затвори.

- Айде де, стани. Стани, да не закъснееш.

Погледна я и изкара ръцете си от завивката.

- Облечи се и отивай у кухнята да закусиш. И по-тихо, да не събудиш баща ти.

Тя излезе, а то започна да се облича в дрехите за училище бавно и замислено. Когато влезе в кухнята, тя го чакаше пред мивкта.

- Ела да те измием - му каза и го придърпа.

- Можем и сам.

Детето не обичаше тя да му мие очите, защото обикновено движенията й бяха доста груби.

- Да, ама не слагаш достатъчно сапун, знам те аз тебе как се миеш. А за училище требва да си чистичък, да блестиш като слънце. Айде, затвори очи.

Сложи цялата си лява длан на тила му за да не се дърпа назад, насапуниса си дясната длан, и с нея започна да натърква лицето му с голяма сила. На безимения си пръст имаше голям сребърен пръстен с груба халка, халката минаваше грубо по лицето на стисналото очите си дете и му причиняваше болка, пяната успя да му влезе в очите и ги залюти. Изведнъж майката натисна по-силно:

- Ау! - Извика детето.

- Кво, бе, кво?

- Пръстена... - отрони то и тя се усети и продължи по-внимателно.

Обикновено го оставяше само да си измие ръцете, но се случваше да реши да свърши и тази работа вместо него. Така бе и този път.

- Го-товооо... Айде, подсуши се с пешкира и седай на масата.

То се изтри с кърпата и седна. Не беше гладно, по принцип хората рядко са гладни непосредствено след ставане, а за него това важеше с още по-голяма сила. Затова хвана с два пръста една филийка и я повдигна, без да отхапва от нея. Медът се плъзна по гладкия маргаринен слой и започна да капе от края на филийката.

- Ей, внимавай де! Не виждаш ли, че капе!

Детето се усети, приближи филийката към устата си и облиза онази й част, от която бе покапала. След това направи една малка хапка.

- Ръпай по-големи залци бе, кво ръпаш като мишка. Яж, яж...

- Оф, мамо... Не съм гладен вече.

- Не може, требва да едеш, че нема да имаш сили за училище. Днеска имаш ли физкултура?

- Да.

- Подсети ме, преди да тръгнеш, да ти турим екипа у чантата. Миналия път забраих и даскала ти напраи забележка.

Лампата бе светната. Масата се намираше до големия прозорец, детето обърна глава към него и видя собственото си отражение на фона на отиващата си нощ. Приближи лице към стъклото и напрегна зрението си.

- Мамо, вънка май вали.

- Па вали. За това ше земеш чадъра. И тоя път внимавай пак да не го счупиш. Баща ти едва го опраи миналия път. Не знам кво им праиш на тия чадъри, ама се ги чупиш.

Изражението на детето отново стана замислено, то отхапа един залък и започна да го дъвче много бавно.

- Не го искам тоя чадър - каза тихо то. - Не вали силно, можем и без него.

- Глупости - отвърна тя. - Може да не вали силно, ама е достатъчно да настинеш. Зимаш го и без възражения, нема да ти пречи .

Детето отново потъна в тревожните си мисли.

- Айде, ставай - каза му тя след малко. - Стана шес и четирисе, време е.

То погледна към прозореца и видя, че вън вече е светло. Въздъхна и стана.

- Ела са да те срешим.

Тя взе големия жълт гребен и го среса старателно на път, както винаги.

- На мама хубавото момченце.

- Мамо, сложи ми екипа у чантата.

- Браво, добре, че ме подсети! Щех да забрайм.

* * *

Училището се намираше на десетина минути път пеша. Детето крачеше с големия червен чадър и чуваше как дребните дъждовни капчици тупуркат по него. Капчиците се спускаха бързо от високото, все още сънено, небе - денят се раждаше с плач.

Стигна до голямата сива сграда с многото прозорци. Училището! Докато се качваше по стръмните външни стъпала, погледът му се плъзна по разпечатаните на ксерокс документи, залепени на стъклото на входната врата. На един от листите имаше снимка на красиво момиченце със синя панделка на главата. Това бе некролога на момиченцето, то бе в трети клас, преди да реши да се метне от блока.

Влезе във фоайето, обгърна го хлад. Във възудха се носеше аромат на парфюми, примесен с мирис на храна, идещ от столовата. От всякъде се чуваше глъч. Първият час трябваше да има математика, кабинетът се намираше на третия етаж, в дъното на коридора. Детето изтръска чадъра, отвори си чантата и го пъхна в нея. После закрачи по гладката студена мозайка и стигна до стъпалата. Отгоре тъкмо слизаха няколко по-големи ученика, то сведе поглед и пое нагоре.

Стигна до третия етаж и се насочи към коридора, пресичайки голямото празно фоайе. Крачеше бавно. Щом приближи коридора, отново сведе поглед и навлезе навътре. Пред вратите на кабинетите чакаха децата от пети-"А", пети-"Б", пети-"В", пети-"Г" и "Д"... След миг всички те го видяха и почнаха да си шушукат тихо помежду си, някои го сочеха с пръст.

- Ей, збърканяк! - Чу от едно момче, когато мина покрай него.

- Тъпанар! - чу, минавайки покрай друго.

- Що винаги се зализваш като педал бе, не знаеш ли друга прическа? - Чу от едно момиче, което го гледаше със съжаление.

Естествено, детето не отвърна нищо, с нищо не показа, че е чуло всичко това. А и тези работи отдавна бяха престанали да му правят впечатление. Понеже вечно вървеше с наведена глава, не познаваше никой от другите класове, но знаеше, че всички те го познават. Познаваха го още от предишните класове, когато се налагаше всички ученици да го гонят из кридорите, за да го хванат, преди да успее да избяга от училището, та да не му бият ваксина. Тичаше като изтребител по коридора, онези зад него се смееха шумно и го заливаха с подигравки и обидни думи. Накрая, точно преди да стигне до края на коридора, там го пресрещаха няколко момчета, хващаха го и триумфално го завличаха към кабинета на фелдшерката, където се носеше мирис на спирт, който те блъсва в главата. Случваше се понякога нарочно някой да пусне слух, че ще бият ваксини, та детето да се изплаши, да побегне и всички да позяпат сеир. Отвратително, нали?

Достигна края на коридора, където съучениците му чакаха пред кабинета по математика. За миг плъзна поглед по лицата им, видя, че Пламен го няма и си отдъхна. Приближи се. Застана до радиатора и се облегна на него с гръб. Отново заби поглед в гладката мозайка под краката си. Когато човек се вгледа в нея, може да забележи, че не е толкова гладка, може да забележи драскотини и залепнали дъвки, може да забележи, че на някои места помежду си камъчетата образуват странни геометрични фигурки...

- Ей, изрод! - Прекъсна мислите му едно грозно и луничаво момче от неговия клас. Детето вдигна глава и го погледна плахо. Луничавото момче протегна ръка и с противна нагла усмивчица му удари един як чумбер по главата. Не го заболя много, всъщност заболя го, но след миг болката отмина и то забрави за нея. Още един от съучениците му се приближи до него. Такъв един... дебел, гаден и нагъл.

- Ей, збърк! - Каза му той. - Знаеш ли къде е Пламен, а? Он е у кенефа и с "гирата" пият вишньовка.

Първото момче се захили. Отрони мазно:

- Е са като дойде, направо не ти завиждам...

Детето сведе поглед, сърцето му заби силно и краката му се подкосиха. Още едно момче се приближи и го бутна. През това време останалите от класа стояха безучастни, приказваха си не обръщаха внимание на това, което се случваше с него. Само някои от време на време го поглеждаха и се подсмихваха.

- А, ето го Пламен - каза дебелото момче. - Иде...

Детето погледна към далечния край на коридора, видя, че Пламен и "гирата" идват наистина, и отново сведе поглед. Крачеха наперено, по едно време го видяха и почнаха да си шушукат нещо, докато се приближават.

Пламен бе с две години по-голям от другите, защото бе повтарял два класа, бе едър и с нагъл поглед. Гирата пък бе висок и тъп, викаха му "гирата", защото вдигаше тежести. Той бе побойникът на класа до преди в края на миналата година да дойде Пламен и да му отнеме тази титла. Естествено, двамата бяха заедно навсякъде. Вечно се държаха грубо с всеки и направо подлудяваха учителите, но най-много обичаха да се занимават с Иван, детето, за което разказвам.

- Ей, гъз скапан! - Провлачи мазно и злобно Пламен, когато се приближиха до детето.

То само за миг вдигна поглед от пода, впери го в противната физиономия на гамена и отново го разтля по мозайката. Сърцето му заби лудо, догади му се.

В същия миг Пламен го удари в гърдите, не много силно. Детето се сви, болката бе тъпа и след няколко секунди понамаля и то забрави за нея.

- Ей, пачо - обади се гирата. - Вънка вали, тое олигофрен требва да си е зел чадъра! Оне, червения.

Пламен видя, че детето не носи чадър.

- Не виждам да е зел чадър, нема чадър.

- Как да нема бе?

- Епа... нема.

- Сигурно му е у чантата.

Гирата хвана чантата на детето и започна да я тегли.

- Остави ми чантата! - Изкрещя то, макар и да знаеше, че няма смисъл. Естествено, оня гад я изтръгна и разкопча ципа й.

- Ето го! Педалския му чадър!

Отвори чадъра и го развя високо. Извика:

- Ехо, вижте го тоя къф педалски червен чадър има!

Всички в коридора се обърнаха, за да видят какво става. Отново почнаха да се кикотят.

- Дай ми чадъра! - Извика жално детето и подскочи да си го вземе, за което получи още един удар от Пламен. Гирата извади от джоба си запалка. Погледна към детето и рече мазно:

- Ей, гъз шибан! Са ше ти запалим чадъра!

И наистина щракна запалката и започна да доближава бавно пламъка до червената коприна.

- Остави ми чадъра!

Побойникът се подсмихна и отстъпи крачка назад. Погдедна към групата от зяпачи. Киро, негов приятел от "А" клас, също беше там, най-отпред и се хилеше.

- Ей, Кирчо! Дръж! - Извика му той и му подхвърли чадъра. Киро го хвана и започна да се оглежда. Тогава Пламен, който се намираше до детето, вдигна ръце.

- Дай на мене! - Провика се той и оня му го подхвърли. Той пък го подхвърли на някакво друго момче от съседните класове, след миг се включиха и още деца... Целият коридор се изпълни със злобен смях, децата, озверяли скачаха, изпаднали в еуфория и се надвикваха кое да хване чадъра:

- На мене, на мене!

- Не бе, дай на мене!

- Дай го бе, че ше ти счупим тиквата!

- Да го запалиме!

- Дай го да се изпразним на него!

- Да го намажеме с мензиса на Лили! Лили, ела тука ма, путко!

Детето си стоеше там и следеше с поглед как чадърът му прелита от ръка на ръка в коридора. Ако това бе част от някоя готина френска драма, в този кадър чадърът щеше да е в близък план и да се движи на забавен кадър - започва да се носи плавно, крясъците и виковете на децата притихват и зазвучава тъжна мелодийка.

- Да се изпикаме у него! - Екна глас и детето погледна с ужас натам.

- Не бе, по-добре да го изгориме!

- Ууу!

- Буу!

Изведнъж детето почувства леко замайване, всички звуци се приглушиха, станаха меки и се сляха в едно. Замайването стана още по-силно, след миг някакво объркване успя да заличи всичко наоколо, детето сякаш се смали и се превърна в атом, увиснал във въздуха, отдели се от земята и отиде другаде, някъде, където птиците пеят над високите зелени дървета, а вятърът довява мирис на мънички бели и сини, и жълти, и червени, и лилави цветя...

- Какво става тука! - Чу се изведнъж гласът на господин Цветанов, класния на пети "А". - Какво сте се разкрещели така, бе?!

Детето чу гласа му, бавно се осъзна и впери поглед към дъното на коридора, където той крещеше строго:

- Стига сте викали така, вече не сте първи клас, бе, да му се не види!

Всички млъкнаха. Той бе най-строгият даскал в училището и всички го слушаха, защото вечно се разкарваше с една дебела показалка и винаги успяваше да си намери повод да ги налага с нея по гнусните колена, по противните задници и пълни със смардели черва стомаси, да ги кара да сложат длани на масата и да натиска с кеф ноктите им с върха на показалката, да им извива противните, почервенели от студ, месести ушища, когато през зимата току-що са влезли в училището, да ги хваща за косата на тила и да тегли нагоре, да тегли, да тегли, да тегли, да тегли, да тегли!

На няколко пъти беше на косъм от уволнение, заради оплакване от страна на родителите на малолетните гаменчета, но не го уволниха - директорът и останалата част от персонала си затваряха очите, защото кой, ако не той, ще може да се оправи с онази паплач? Никой!

Той се приближи до вратата, отключи я и направи жест на класа си да влезе. След няколко секунди иззад ъгъла на коридора се показа и госпожа Петрова - учителката по математика. Гирата я видя, приближи се до Пламен и му каза отегчено:

- Ето я онае курва, Петрова. Иде, мамка й...

Двамата се приближиха до детето. Пламен го сръга леко с чадъра, съвсем леко и му просъска:

- Само ако кажеш на некой, главичката че ти счупим! Ясно ли е!

- Да - отрони детето. Знаеше, че за сега всичко е отминало и това го накара да се успокои. Пламен му набута чадъра в ръцете, обърна се и се разкара. Детето огледа чадъра и видя, че този път няма никакви поражения. Прибра си го в чантата.

След минута учителката се приближи, отключи вратата и всички влязоха. Започна новият учебен ден...

Край.

 

 

 

© Йордан Серафимов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • някои деца са изроди и не заслужават да се раждат,може да ви се стори прекалено,но ако един ден моето дете прилича макар и малко на ония малки гадове в разказа,предпочитам изобщо да нямам деца...иначе всичко е много познато...покъртителен разказ,всичко е толкова истинско в него...
  • Тъжно, ужасно тъжно, и вярно..
  • мммм много ме разчувства поставих се на твое място и ме налегнаха лоши спомени аз сам 11клас и съм пълна отличничка, но това караше саучениците ми да гледат на мен като някой "зубрак", за който най-важното е да учи.... ммм като отидох да уча в плевен изтарпях много убиди и присмех зад гарба си... "защо тая нелито винаги ще знае?" или "оффф тая пък се знае" и с надменност ме поглеждаха.... просто не ме познаваха и незнаеха що за човек съм.започнаха излизания,крачми и разбраха че не съм това, за което ме имаха. аз продължих да съм първа в класа, но вече не само с оценките, а с разбирането със съучениците ми.
    А ти приятел не трябва да обращаш внимание на такива гамени, има ги на всякаде колкото и да е жалко е факт имат пари,коли,гаджета и си мислят че са нещо. а всъщност незнаят колко са нещастни в нашите очи!!!!! мен веч не ме притесняват, но и аз не им малча! мисля че съм постигнала много и съм добила авторитет в училище,за да се остават някакви деградирали личности да ме тъпчат!!! Така ще направиш и ти!
    Да ти кажа, незнам кое е по-добре.с твоето семейство или като мене без родители!?!?! разведени са... баща ни(имам и брат) не се интересува от нас,незнам даже дали е между живите мама е от 10 години по чужбините,там си живее,виждам я 1път макс в годината живеем само с баба ни! тя е най-прекрасният човек в живата ми,тя ме е отгледала и на нея дължа живота си и всичко,което съм постигнала. в плевен на квартира,без родители...няма като другите деца да се прибера и някой да ми сложи да обядвам... САМА се боря с живота!!! вече на 18год. мисля да започна и работа,защото няма на кого да разчитам.... БОГ НИ ОБИЧА И ЩЕ НИ ПОМАГА ВИНАГИ!!!!!
    Стига вече,че си разказах целия живот.колко е лесно(на хартия) да пишеш... олеква ти,споделяш с някой!!!
    Мисля че имаш бадеще като поет! Неизпускай призванието си!!!!
    Късмет приятелю, обичай Бог и той ще ти помага!!!!!!!!!!!!!
  • ...а най ме е яд на оная позьорска организациика на нула осемстотин деветнайсет... ст-да не правеме реклама Разни известни лица говорят за болката която навярно никога не са изпитвали като деца, а мен ме е направила този който съм сега. Защото всичко е причинноследственавръзка!Станислав, Димитър, Симеон, Марян, Пламен... шамарите им не боляха и наполовина от гадните им физеономии когато се приближаваха. Простил съм им отдавна. И те не бяха виновни, виновни са обществените модели. Без тази болка бих ли бил този който съм сега? Не. А аз се обичам.
  • ох.
    тоя разказ го чета всеки път, когато попадна на него.

    гениален е просто.. да, именно.
    съпоставката 'светът на иванчо даскало' е страшна.
    дори читателят да не е от измъчваните, тероризираните, просто некси... усеща всички перипетии на главния герой в детайли.

    има разни никаквички разказчета на същата тематика, ама некси.. почваш да прескачаш все повече и повече редове, за да стигнеш до края, а тук не бива да се пропуска и един.
  • прочетох .спомних си .и ми стана жал и..смешно че има такива хлапета.роден съм 1985 нашите бяха смазани .баща ми без работа .нямахме пари .работил съм по село .и неща които не са за хлапе съм правил .дядо ми бог да го прости беше с инсулт .само аз му давах хапчетата.баща ми понякого губеше надежда и пиеше .изплащахме апартамент .аз бях ученик .брат ми студент (пиша това да можеш да добиеш представа в какъв хаос съм бил ...и въпреки това още майка ми помни как като хлапе съм и казал "всичко ще се оправи ...не ме мисли ти "...и сега тя ми се смее....а колко е плакала тогава ).като малък съм щял да умра за малко от задавяне .забранени ми бяха много неща .дори тичането.но мамка му.как тичах .по полето .играехме футбол постоянно .прашки бой . и аз бях този "изрод"както казваш ходех на училище със старите дрехи на брат ми .и зализан на страни (мисля че е по-гадно от на път.и цветята ми говореха .пишех рисувах .но само някой нещо да ми кажеше .намирах начин да млъкне .на по-големи дори от мен .тухла ли ще е юмрук.скачах в боя .без да търся тате .без да звъня на разни кампании за да ме спасят .сам си учех .сам си намирах това което искам .независимо какво ще каже някой анаболен мульо.имах си моя свят и много други бях пленени в него (и повече момичета ...та едно хлапе може много а на родителите не им е лесно и не виня и никога няма да виня нште че съм такова криво дърво ...гордея се ...
  • радвам се, че си се осъзнала, дори не можеш да си представиш колко гадно нещо е да тормозиш някого. нали се сещаш, че никога не съм писал неща, дето не съм ги преживял. а в тоя разказ, все-пак, скрих много от Реалната болка. а и да я бях описал, много хора не биха могли дори да я разберат, могат да я разберат само тия дето си признаха в коментарите, че са засегнати, както и голяма част от читателите ми, дето ме заринаха буквално с имейли, че разказа ги е разтърсил. разплакаха ме. когато навремето писах разказа, дори не подозирах, че ще срещна такава съпричастност. скоро публикувам Въпросния ми роман, за който тръбя в сайта от както съм в него. и ще го публикувам тук, осъзнавам какъв скандал ще предизвика (стига да се съгласят да го допсунат редакторите), но просто има много неща КОИТО ВСЕ НЯКОЙ ТРЯБВА ДА КАЖЕ! и аз ги казвам, ще ги чуете. тормоз, наркотици, чувство за различност и омраза към МАСАТА. минали моменти, но моменти дето оставят следи в живота на човек, смятайте мен.
  • Да,покъртителна,прекрасно разказана история!!!!!!! И да,наистина децата са чисти, неспособни да мразят докато не се сблъскат жестокостта и пренебрежението.Преглътват мълчаливо всяка такава случка чакайки да бие звънеца, да свърши поредния мъчителен ден..
  • Пишеш ужасно лепкаво,което прави разказите ти ужасно увлекателни.
  • Разплака ме отново, хем вече го бях чела, но пак ме разтърси.
    Болезнено е, много ...

    Поздрав за разказа и една усмивка за теб.
  • Ох... Четох, четох, четох...
    Психология. Засиления психологически елемент и богатата описателност трогват така силно. Някак си не мога да намеря думите...
    Може би това е знакът, че трябва да си кажа просто "Шшшшшшшт... Изкуство."
  • Не знам защо първия път не ми излезе мнението. Разказа е страхотен. Прочетох го на един дъх, със свит стомах. Много ярко описваш всичко, все едно се е случвало с теб. Ти си млад и може би помниш. На мен не ми се е случвало, но ме е страх, че може да се случи със сина ми. Стараем се да го възпитаме добре, но ме е страх да не се окажа бащата на Иван или на Пламен. Не знам точно какво се случва в у-ше и ме плаши факта, че учителят нарича съучениците му тъпънари...не си признава, да е наричал него по същия начин и ме парира в ответните действия...Вината е толкова комплексна, всеки един фактор в шибаната ни действителност се отразява най-ярко в ранимата детска душа...
  • Преди доста време и аз стигнах до същото прозрение.Всъщност проблема е доста сложен, повечето родители на са психолози а точно в детско-юношеския период се формира ценностната сиктема на човек под влияние на всички усещания и възприятия, това е периода в който от родителите зависи дали един ден детето ще се превърне в престъпник или в комплексиран самообиец.Но никой не е ходил на училище за родители преди да стане родител и няма от къде да знае, а и повечето хора гледат доста повърхностно на въпроса с родителството и отглеждането на децата.
  • Децата не са виновни!!!Виновни са родителите!И на Иван и на Пламен!Не е най-важното да си нахраниш детето.Най-важният въпрос за някои родители е: Какво яде днес?А какво мислиш,за какво мечтаеш това са глупости.Ние за какво се блъскаме да бачкаме,за да има какво да сложим на масата.Най-важното е като се прибереш у дома да си споделиш с майка си или с баща си като с най-близкия приятел всичко,защото знаеш,че те ще те разберат и ще ти помогнат.Не трябва да забравяме,че сме били деца.Браво на теб,страхотен разказвач си!
  • Ужасно прав си.
  • Бях чувал някой да казва, че децата можели да бъдат толкова, толкова жестоки... Явно все пак някои възрастни имат някаква представа или по-скоро отношение към това, което се случва... Но единствената разлика е, че с годините повечето просто обличат злобата си с лъскава опаковка. Но все пак са горди с това, че са тъпчели и рушели. И победили.
  • Много силен разказ, толкова истински!
  • Странно как този разказ ми напомни случки в училище,за които не искам
    да се сещам.Преживявала съм кофти работи и съм се чувствала аутсайдер..затова искам да ти кажа,че успя да вникнеш в главата и сърцето ми ..макар че ме натъжи,ти ми върна спомени!
  • Ех,Ангелина, чувствам се малко гузен, че с разказа съм ти припомнил тия противни кадри...Повярвай, знам отлично с какви чувства те е залял.
  • Моето пребиваване в основното училище преминаваше по подобен начин,нищо че съм момиче...Направо се върнах години назад и ме побиха тръпки...Добре поне, че родителите ми не са от този типаж. /с който често се сблъсквам откакто съм в северозападна/ла/ България. Все едно е за моето минало, дори детайлите с рисуването, чадъра, глупавата прическа... А пък "колоритното семейство" е моето настояще.
    Смях се на моментите с лимонаденото вино и "Дерби-портокал", на предаването и "Планета"... Смях се, но с горчивина- това ме заобикаля напоследък... Върху мен разказът ти има огромно въздействие!
  • Браво! Много увлекателно разказваш и си добър психолог. Върнах се в ученическите си години и си спомних колок гадно може да бъде там понякога.
  • Благодаря ви за хубавите думи.
  • Първо - много обичам обикновени истории разказани така че да ги прочетеш докрай. Сещам се за "Dad" на Уилям Уортън (не знам как и дали е преведено на български). нещо което ти се случва всеки ден - защо да го четеш? Ама го прочетох и ако имаше още щях да продължа. И щеше да ми хареса дори ако нищо не се беше случило в училището.
    И второ - преди малко повече от час чух почти същата история от шефа си - сега на 24 години, как когато дошъл в Америка и започнал училище другите деца се държали с него по подобен начин само защото е различен (пакистанец). Странно как за един два часа виждам едно и също нещо... и как ме връща десетина години назад и ми напомня за мен.
  • Радвам се, че ви е харесал, това , че като сте го видели колко е дълъг не сте се отказали да го четете,както повечето които днес привлечени от впечетляващото заглавие са кликнали на него и без да четат са го отминали, говори добре за вас и го оценявам високо.А за продължението...Ами няма продължение защото всичко е ясно и се повтаря всеки ден.В края на първи клас вече не си същото дете което си било преди да станеш ученик, в четвърти клас все-още ти се струва, че всеки ден е по-гаден от предишния, а в шести-седми клас вече си претръпнал.Щом прекрачиш прага на училището мозъка ти превключва, ти вече не си ти а си някой който е до толкова претръпнал за болката, че може да я понесе без да заплаче.Всеки ден едно и също: ставаш, закусваш, тръгваш за училище и по пътя виждаш коли, хора, цветя, дървета...После влизаш в училището където пишеш, четеш, изпитват те, плюят те и те бият и те удрят и те обиждат..."Нормални" учебни дни, едни и същи всеки ден...След часовете се прибираш вкъщи и мозъкът ти отново превключва и си ставаш пак ти.Захващаш се с любимото си занимание и му се отдаваш до толкова , че забравяш за всичко останало , за училището, за болката...Мисля, че разказа няма нужда от продължение.
  • Чудесен разказ-за съжаление с толкова истини в него!
  • Ммм познатите фрази...познатите реплики от "даскалото"...За някой просто ежедневие,но за други-почерняване на веселия детски живот...Наистина покъртително...От мен 6
  • Много е тъжно...Горкото дете...за съжаление такива неща наистина се случват Разказът ти е много увлекателен,прочетох го на един дъх! Продължение ще има ли?
Предложения
: ??:??