Ден първи:

Днес завърших школата за архангели, със специалност "душевадец" - заедно с дипломата ми връчиха и първото назначение на Земята. Отворих го с треперещи от вълнение ръце и криле. Чия ли душа щях да извадя за начало!?... Душата на duffmckagan - някакъв наглед добродушен шишко от България. Прегледах му досието. "Народност - българин". Е, щях лесно да му извадя душата. Преподавателят ни по "Стратегия за вадене на души" винаги казваше: "Българите са най-лесни за душевадене - дай им пари и душата сами ще си я извадят!" "Тегло - 100 килограма"... Моля!? Та аз съм архангел, не съм щангист - как ще го нося до Небето!? "Семейно положение - женен, с две деца и тъща". Направо мъченик на вярата! "Образование - учител". Не само мъченик, но и учител - на този човек останала ли му е душа за вадене!?...

Ден втори:

Кацнах в София с чартърен полет на Небесните авиолинии. На летището имаше много засилен контрол - искаха да ми прегледат раницата на гърба. Казах, че не мога да я сваля. "Защо!?", попитаха ме. "Защото това не е раница, това са ми крилете!"  Не трябваше да казвам това - помислиха ме за ислямски фундаменталист - камикадзе, който счита раницата с бомба на гърба за криле, които ще го отнесат в Рая. Опитаха се да ме задържат, но аз... им извадих душите при самозащита. Когато "Бърза помощ" дойде, установи, че са умрели от инфаркт. Бързах, нямах време да им измисля друга смърт, а пък и без това всички бяха прединфарктно затлъстели. Българи!

Ден трети:

Ето го и него - моят човек. От Небесният статистически институт бяха подали неактуална информация - този изглежда повече от 100 килограма! За такъв шишко трябват поне двама яки архангели, за да го занесат до Небето. Ами сега!? Извадих "Наръчник за действие при извънредни душевадни ситуации" и отворих на раздел "Тежки случаи". Там пишеше - "Не е леко да се носи тежко!", с пояснителна бележка на автора "Тежко ти!" Наистина - тежко ми!...

Ден четвърти:

Реших да откажа моя човек от любимите му храни, та да отслабне и да стане по-лек за носене. Затова прегледах отново досието му, раздел "Любими храни". Там имаше само три думи, но написани с едър шрифт "БАНИЧКА С БОЗА" и снимка на една адски мазна софийска баничка. Тръпки ме побиха от тази снимка! Трябваше да действам бързо, докато не се е "самоубил" преждевременно! Но установих, че е по-лесно да извадя душата му, отколкото баничката от ръцете му. Маниак!

Ден пети:

Отидох с моя човек на работата му, в магазина, в болницата, на бензиностанцията, в данъчното - навсякъде му извадиха душата. За мен не остана нищо. Освен надеждата, която умира последна. Посегнах поне нея да взема, за да не остана капо, но си дръпнах ръката като опарен. Надеждата на този човек беше Исус Христос. Тази надежда никой не може да я отнеме, дори архангел-душевадец като мен. Затова си тръгнах обратно за Небето и ми беше много леко. Леко, защото не носех със себе си никакъв душевен товар и бях оставил на Земята всичко, абсолютно всичко. Бях оставил надежда. Последната българска надежда!