… Реши да  опита, на всяка цена...

Подстрига си косата и си избра нови дрехи. Напусна старите места и си хареса други. Започна да слуша цветна музика, прибра любимите книги и дори си купи чифт пеперудени криле.  Запозна се с някакви хора, които ù звучаха съвсем различно. Те не знаеха какво е „субстанция”, не бяха чували за Ницше и смесваха формите в обръщенията. Но можеха да се усмихват и ù се радваха по детски.

Постепенно се застоя при тях. В началото само слушаше и гледаше, после започна да кима утвърдително, когато беше съгласна, или да сбърчи почти чипото си носле, когато нещо не ù допадаше. Но те само ù се усмихваха и дори я потупваха окуражително по крехкото рамо.

Бяха толкова различни от нея! Някакви деца на сънищата, толкова свободни и пъстри, така ласкави и обичливи, толкова нежни и спокойни. И си позволяваха един на друг да бъдат такива, каквито са! Непресторено и непреднамерено…

Изумяваха я! Понякога с дни не можеше да се отлепи от тях. Попиваше всяко тяхно нещо и всеки следващ ден се изненадваше, че все още ги има, съществуваха!

Така и не усети кога допусна цветовете в себе си. Когато се осъзна, вече приличаше на дъга! Очите ù грееха, бледите ù страни руменееха, тялото ù преливаше от живот. А душата ù танцуваше безумния лунен танц на щастливи елфи, за които времето е спряло и нищо друго на света не е по-важно от тях самите…

В началото се боеше, много.

Беше свикнала с годините да обитава своя мрачен дом сама. Чувстваше се сигурна и спокойна само там, сред сенките, в тъмнината. Нямаше цветове, нямаше звуци, нямаше никой, освен неуловимото присъствие на мрака, който се бе родил в нея, бе израснал и бе я обгърнал отвсякъде. Толкова дълго той бе нейното лоно, нейното сигурно място и дом, че мисълта да го напусне ù бе непоносима.

Но тези хора някак я привлякоха и тя излезе навън.

Разбира се, в началото не свикналите ù със светлината очи почти ослепяха, но някой пое протегнатата ù като на слепец ръка и нежно я поведе. Едва по-късно си даде сметка, че му се е доверила в онзи момент!

И пристъпи. А после остана. Все по-дълго.

Дори започна да говори. Първо тихо и едносрично, но с течение на времето се отпусна и заговори уверено. Беше чела много, имаше хубав глас и бе много мила с всички. Толкова мила, че някой я нарече „Ангел”.

Хората идваха, за да я слушат. Или просто да я погледат. Да си вземат нещо от нея и да го отнесат със себе си.

И беше щастлива по начин, за който не подозираше, че е възможен.

Мрачният ù дом опустя. Сенките се лутаха самотни, пантите на тежките порти ръждясаха, прах и паяжини обгърна всичко, а старият гарван отлетя нанякъде.

Защото тя остана на светло.

И заживя там.

Срещаше и се радваше на толкова много нови неща.

И хора.

Имаше една прекрасна, малка кукла, открила някога за себе си своята единствена любов, изгубила я, а после я намерила. Защото огромното ù сърце заслужаваше точно това – цялото щастие на света.

Една огнена, стихийна дама със златна коса, влюбена в своя леден принц, трогателна и вълшебна в своята всеотдайност.

Една миниатюрна и крехка като статуетка, но понесла на плещите си силата на трима мъже.

И една друга – нежна, дива котка, срамежлива и деликатна като мимоза.

И още, и още…

До онзи странен ден…

Така и не разбра какво се случи.

Появи се от нищото, нечакан и почти забравен.

И в началото много я зарадва.

Бяха бродили заедно в самотните ù нощи. Бе го следвала и бе го водила. Бе му показвала пътя към своя дом  и го бе канила там…

Застана между другите и рядко говореше, рядко я гледаше и рядко напомняше за себе си. Но всеки път успяваше по някакъв само негов си начин да я накара да сведе поглед и да се вгледа навътре в себе си. Да ù напомни за миналото, хладно и безстрастно, да докосне слабостите и страховете ù, да подхрани болката ù…

Първо изчезнаха цветовете, един по един избледняха и отстъпиха място на наситеното черно.

А после страните ù избледняха и очите изгубиха блясъка.

Хората продължаваха да идват, искаха да я слушат, но тя нямаше какво да им каже и все по-често мълчеше. Тяхната предана обич я нараняваше още повече, защото вече не можеше да им отвърне. Нямаше какво да им даде, това, което ù остана, беше само за нея…

***

Полуголото ù тяло не усещаше студа, нито хладния вятър, който разбъркваше косите ù. Пристъпваше бавно, сама и беззащитна.

Неуверените ù стъпки лъкатушеха към границата на запуснатия и тъжен дом.

Там, на прага, се спря, но преди да се обърне назад, тежките порти се отвориха. Отвътре мракът ù подаде ръка, въведе я и я прибра в себе си. Обгърна я с цялата нежност на онзи, който те пуска да си тръгнеш, тайно надявайки се да се върнеш. Приласка я, погали я, целуна бледите ù страни и я понесе на ръце към храма на общия им бог.

Положи я в центъра му и тихичко ù прошепна:

„Добре дошъл вкъщи, Ангел мой!”