Последното, което си спомняше ясно, бе ласката на хладните чаршафи. Заспиваше…

Не разбираше как бе попаднала тук – сънуваше ли или това бе свят, който до сега бе пропуснала в своите скиталчества. Толкова много светове…

Всичко бе така реално. А и не беше непознато. Застанала на входа на стаята, тя си даде сметка, че е виждала това място, макар да не си спомняше кога. “Била съм тук!” Високият каменен зид с влага и мъх по него, широките плочи по пода, странният олтар с обърнато разпятие зад него, мирисът на тамян, восък, мускус и сладострастна греховност, свещите, които припламваха в объркана последователност… И гласът. Плътен, идващ от дълбините на съзнанието и, подкупващ и ужасяващ… Всичко това и беше познато, като че ли идваше от миналото, като нещо вече изживяно.

Тогава се вгледа в себе си. Беше облечена странно – цялата в черно. Оскъдно парче кожа, което едва прикриваше ханша й, изрязано бюстие, ръкавици без пръсти,  верига на врата и двуостра кама, прикрепена на кръста.

“Харесваш ли се?” Думите я стреснаха и тя инстинктивно се огледа, преди да осъзнае, че това е гласът, който се опитваше да игнорира след прехода и който, всъщност, идваше от нейното съзнание.

“Приличам на героиня от нискобюджетен порно филм. Къде съм? Какво правя тук? И кой си ти?”

“Не мога да ти кажа. Сама трябва да се досетиш. Спомените са в теб, трябва само да ги откриеш.”

“Всичко ми е някак познато, но само толкова”

“Не бързай, имаш цялото време на света. Изборът е твой.”

“Защо е толкова тихо?”

“Всеки път ти избираше музиката и винаги бе различна.”

“Аз? Искам да чуя последната.”

Мисълта й все още не беше се оформила, когато, като че ли изпод земята, долетяха звуци. Ниски гърлени напеви, които се застъпваха. Приличаха на храмов хор от оплаквачки.

“И това ми е харесвалo!?!”

“Мога веднага да го сменя, само кажи.”

“Остави. Какво е това?”

От известно време погледът й бе прикован от нещо като голяма елипсовидна маса, заметната със златисто сатенено покривало, което прикриваше нещо.

“Това е жертвеникът и твоята жертва те очаква.”

Думата жертва отекна в главата й. Тя я повтори няколко пъти, защото усети прииждащите спомени и силите, които вляха в нея енергии, от които тялото й потрепери.

И жаждата.  Жажда, която и навън напомняше за себе си, но тук и сега я сграбчи с такава сила, че тя почувства душата си агонизираща.

“Посвещението!!!”

“Да.”

“Но аз не може да го помня, аз отказах! И не само него, всичко отказах!”

Тялото й се вкамени. Дори от това да зависеше животът й, тя не можеше да помръдне. Само очите й безумно отразяваха светлината на свещите, а от полуотворените й устни не излизаше и дъх. Не можеше да се съпротивлява на гласа в главата си. Слушаше и чувстваше как бавно и сигурно полудява.

“Наистина отказа. И не само последния път. Но понякога приемаше, затова помниш. Това, обаче, е най-малкото. Ти знаеш, че си различна. Отдавна усети жаждата, която нищо не утолява, странните  сили, които ти позволяват да променяш живота си, да даваш и вземаш от другите, без те да разберат. А умението ти да напускаш тялото си, многото ти лица, знанието за хора и места, които не би трябвало да познаваш, презрението към материалното, липсата на страх от смъртта. И неизменното усещане, че нещо ти липсва, навсякъде и през целия ти живот.!”

Гласът бе започнал тихо, но постепенно се трансформира в могъща сила, която проникна до последната клетка на умиращия и мозък.

“Престани!!! Кой си ти? Какво искаш? Защо ми причиняваш това?”

Мислите и се блъскаха и сливаха, нямаше сили да ги изрече гласно. Тялото и се отпусна и сви на пода. Всичко я болеше.

“Бориш се. Винаги си го правила. Така и не разбрах защо. Когато ти потрябвах, винаги ме намираше. С моя помощ бързо и лесно получаваше всичко. Колко разочарования ти донесоха опитите ти да бъдеш “доброто момиче”. Помниш ли? Аз никога не те оставих, колкото и грубо да ми обръщаше гръб. Може и да не си била щастлива, но беше неуязвима. Кажи ми – заслужаваха ли си миговете радост цената от безкрайно страдание? Поне веднъж ми кажи – защо раздаваш с пълни шепи, когато знаеш, че никой няма да забележи? Защо не помислиш за себе си? Защо така упорито бягаш от мен, когато за цялото време само аз не се отказах от теб. Дори те обичах. Само аз. Презираше ме, гонеше ме, а аз те обичах с обич, каквато никъде не откри. Толкова много лица – капки любов срещу океана в мен. Защо?”

 Мълчеше. Не можеше да отговори. Докато го слушаше спомените прииждаха, трупаха се. Епохи, хора, случки, победи ,поражения…И той. Винаги той.

Първоначално равният глас се превърна в бесен водопад  от съблазън, страх, грях, болка, отчаяние, копнеж, безумие, огън. И истина. Не я лъжеше. Наистина винаги беше с нея. Не я изостави, не я забрави, въпреки смазващата ненавист, с която тя го даряваше. Свиваше се като бездомно куче, когато го подритваше и чакаше. Чакаше да открие някой друг, когото да обича, да вземе своя миг щастие. А после, когато я изоставяха – да изживее своята вечност от страдание. Тогава идваше неговото време. Ранена и слаба, тя му позволяваше да я обсеби. С онази смъртоносна, нечовешка, безгранична любов, която запълваше бездната от страдание вътре в нея. Любовта на злото.

С мъка започна де се изправя. Все още замаяна, тя се остави на гласа.

“Наричай ме, както поискаш. И за другите може да съм живият ад. Но за теб не! Признай си! Пред себе си признай! От мен ти никога не си страдала!. Болеше те, когато опитите ти да бъдеш не себе си се проваляха! Ти губеше! Признай! Признай! Признай!”

Главата й щеше да избухне. Като побеснели коне спомени, сенки и мисли се блъскаха, спореха, обвиняваха. Всичко се завъртя с такава скорост, че тя усети пропадането. Съзнанието й просто изключи и настръхналото й полуголо слабичко тяло рухна върху каменния под.

...

Когато отново се върна, вече беше до масата  жертвеник. Постоя няколко мига така, колкото да се убеди, че всичко е както преди, и потърси гласа.

“Тук съм.”

“Какво стана?”

“Включи се системата ти за самозащита- иронията му бе крещяща -  дойде ти повече, отколкото можеше да понесеш и избяга в действителността, за да се спасиш. Често го правиш.”

“Аз пък си мислех, че бягам от нея.”

“Онова е друго, правиш го по свое желание. Тук те доведох аз.”

“Защо?”

“Искам да си спомниш всичко, да се откажеш от глупавата и ненужна съпротива и да се върнеш при мен.”

“Защо си мислиш, че искам?”

“Забравяш, че те познавам от началото на времето. Че виждам в теб толкова дълбоко и там, където и не подозираш, че те има.”

“Не ме убеди.”

“Нека продължим ритуала.”

“Не желая жертва.”

“Но твоята жертва те желае, иска да засити жаждата ти, да и дадеш болката.”

“Това е нелепо!”

“Защо се облизваш, тогава, защо се разширяват зениците ти. Виж се, цялата трепериш. Битката със себе си е обречена на провал.”

“С подобен глас и маниери ли съблазни Ева?”

“Ха-ха, харесва ми ироничното ти чувство за хумор!”

“Не ми отговори.”

“Още древните са казали, че Дяволът не е толкова черен, а и ти си същество със свободна воля.”

“Но ти насилваш моята!”

“Искам те. Не смятам да подбирам средствата.”

“Май показваш истинското си лице!”

“Едно от многото, но това сега не е важно, махни покривката. Знам, че ще го направиш.”

“Защо си така сигурен?”

“Бориш се, но и си любопитна.”

“Дяволски си прав!”

Смехът му отекна в ушите и, но тя го остави да тържествува в  малката си победа и се замисли изведнъж ли да дръпне покривалото или полека да го свали. Не се наложи да търси отговор, защото сатенът като жив се изхлузи още при първото докосване.

“Не!!!”

Писъкът й запълни цялото видимо пространство. Обезумяла, тя се хвърли върху тялото и го разтърси. Защото това беше той… Последната й, безумна, невъзможна, луда любов. И го обичаше, с любов, която като че ли идваше от първия миг на Сътворението и щеше да я пренесе отвъд живота.

“Нямаш право! Чудовище! Изверг! Демон! Махни оковите! Освободи го! Не можеше повече да ме нараниш! Пусни го, чуваш ли, веднага го пусни! Ако нещо му се случи, светът ще обърна! Ще отида в манастир до края на света, ще изтръгна с голи ръце собственото си сърце, ще се отрека от теб! Пусни го! Веднага го пусни!”

“Успокой се!”

Не го чуваше. Не усещаше и сълзите, които се стичаха по страните й. Продължаваше да крещи и да разтърсва безжизненото тяло.

“Успокой се!”

Никаква реакция.

“Спри!!!”

Замръзна. Не би могла да отрони и звук.

“Напразно се гневиш, това е само една от възможните жертви.”

“Значи някой друг! Когото също обичам! За да се гавриш с мен, да ме убедиш колко безпомощна съм, така ли?”

“Това е възможно бъдеще, не действителност.”

“Пусни го!”

Имаше го, а в следващия миг жертвеникът бе празен. Стана толкова бързо, че от изненада отстъпи крачка назад, а ръцете й се плъзнаха по голата повърхност. Бяха сами, но тя все още дишаше тежко и трепереше.

“Казах ти, че тук времето няма значение. В действителността той спи и дори не сънува. Сега можеш да си избереш сама жертва.”

Отпусна се на земята. Нямаше сили да стои права. Но гневът в нея заплашваше да избухне. През зъби започна да говори, забравяйки, че той е в главата й и от звук нямаше нужда.

“Сгреши. Избра човек, когото ужасяващо обичам. Дори да съм се колебала някога, сега съм сигурна. Няма да те приема, няма да ти подам ръка. Разпъна ме на кръст, почти ме уби от болка, а твърдеше, че от теб никога не ме е боляло. Не те искам! Махни се от главата ми! Нямам нищо общо с теб!”

“Имаш! А и мога да те накарам!”

“А, виж, това ми е познато! Нали и сега страдам заради теб. И тук, и в реалността. Но няма да ти се дам така лесно! Господ да ми е на помощ, няма…”

Не успя да продължи. Чудовищна болка я връхлетя отвсякъде.Огън гореше вътрешностите и, нещо трошеше костите и, мозъкът и избухна и се разпиля на атоми. Душата и се вледени. Нямаше я. 

… 

Когато отвори очи, студена пот обливаше страните и. Метален вкус на кръв се стичаше по прехапаните и  устни. Всичко я болеше. А нещото шепнеше в ушите и: ”Прости ми! Прости ми!...” 

… 

Любовта на злото. Зло и любов. Звучеше и абсурдно и невъзможно. Не можеше да го разбере, не искаше и да го приеме.Хлад повя в душата и, а  тялото и потръпна като от погнуса, но… и от още нещо.Това я изненада и озадачи. Огледа се. Продължаваше да стои в стаята, но този път мелодията беше различна. Приличаше на електронна, но някак приглушена, като че идваше от някакво подземие. Горяха девет зелени свещи с неестествен фосфорен пламък. По стените потрепваха странно оцветени безплътни сенки. Дълга до земята, черна пелерина покриваше слабичкото и голо  телце.

“Прости ли ми?”

Гласът я стресна и тя инстинктивно се огледа, но усети усмивката му и притихна.
”Кажи?”

“Знаеш, че не бих могла, а и какво значение има. Защо питаш?”

“Опитвам се да бъда мил.”

“Ти си циник!”

“Винаги ли трябва да си така враждебна?”

Изненада я не толкова самият въпрос, колкото нюансите в гласа – сарказъм, неудовлетвореност, почуда и… болка. Страдащо зло!?!

Не, злото не страда, то боли. Изпускаше нещо. Усещаше някакъв проблясък, спомен, някакво знание, което приближава, но постоянно менеше формата си, изплъзваше и се – като игра на светлосенките, като криеница със завързани очи.

“Боли те!?!”

“Изненадана ли си?”

“Какво , за Бога, си ти!?!”

“Можеш да ме разпознаеш.”

“Има ли връзка с това, което става с мен?”

“Неразривна.”

“Защо просто не ми кажеш и всичко да свърши?”

“Не мога. И преди ти казах, сама трябва да си спомниш.”

“Как!?! Не ми помагаш, напротив! Захвърляш ме в този ад, когато и както си поискаш! Всичко около мен е абсурдно, а ти искаш да разбера неразбираемото! Та аз усещам нещастния си мозък прегрял, малко преди да се спаси в лудостта! Не е ли възможно да ме върнеш в моя свят, в моето си легло, да се събудя и да забравя този кошмар?”

Знаеше, че въпросът й бе колкото  невинен и наивен, толкова и дързък и инстинктивно се приготви да бъде наказана. Но нищо подобно не последва. Миг–два… тишина. После сърцето й усети хлад, душата й се сви, защото от недрата на собственото й съзнание към нея се понесе нечовешко отчаяние. Нещото беше така самотно, чувстваше се така ненужно, че страдаше – мълчаливо и вглъбено в себе си. Неговата болка не успя да я достигне. Но тя я усети, почти я видя. Треперещото й тяло и изтерзаният й мозък, обаче, се оказаха неподготвени да я понесат. С последните остатъци на изтичащото си съзнание тя го обгърна, приласка го и пожела неговата болка. Но, само отблясък от нея – и не издържа. Превърна се в небитие. 

… 

Отново беше там. Коленичила на пода, тя се опитваше да подреди откъслечните си спомени от предишния скок. Натрапчива мисъл не й даваше  мира – отговорът, който търсеше толкова отдавна, че бе престанала да отчита времето, беше близо. Съвсем близо, трябваше само да протегне ръка и да го сграбчи. Напрежението бе така наситено, че заплашваше да я върне отново в реалността. А тя не искаше. Страхуваше се да не изпусне мига, онзи така жадуван миг на просветление. Отпусна се на пода, легна по гръб, затвори очи и си представи звездите… За да се успокои, избяга в миналото. Беше се родила на границата между деня и нощта. И, като че ли, бялото и черното белязаха живота й от първия миг.  Израсна бързо, не помнеше да е била дете. Много умна, но особена – нямаше детските страхове, отговаряше дръзко, притежаваше невероятно въображение, харесваше тъмнината, самотата и книгите. Не беше красива, но излъчваше странен, магнетичен чар. Благодарение на него получаваше всичко.  Беше слаба и стройна девойка, с дълги коси и невероятно изразителни очи. Беше невъзможно да не я забележиш или да я забравиш. Много момчета, по-късно мъже, се прехласваха по нея.  Но тя съзнаваше своята уникалност. Зазида себе си зад девет зида, никого не допусна до онази част от същността си, която ревниво пазеше през годините. Бе горда и недостъпна. Не помнеше кога започна всичко. Когато го осъзна, вече бе неотделима част от нея. Виждаше и чуваше неща, които за другите не съществуваха. Усещаше бъдещето или просто знаеше. Долавяше и най-фините нюанси на нужното поведение. А по-късно дойдоха и другите светове. С тях и многото въпроси. За нея самата. С времето на някои отговори, на други – не успя.

Точно сега имаше възможност да получи един отговор. Усещаше колко е важен, но той и бягаше…

Мислено се върна там, където започна. Отново я обзе същото странно чувство, че ей сега, само след миг…

Беше отворена към идващото с цялата си същност – жадно и хищно. Но вълната се оказа огромна. Помете я като прашинка, преобърна я няколко пъти и я запрати отново на пода.  Не усети болката от удара, защото миг преди това пропадна. Преди окончателното преминаване само за части от мига през съзнанието и премина мисъл: “Този път го нямаше!”

… 

Всичко беше различно. Същата стая, но някак друга. Особен дух витаеше в нея. Свещите отново свенливо припламваха, отново бе влажно, а музиката едва се долавяше, но тя усещаше с кръвта си промяната. И я откри. Нея я нямаше. Не и като физическо присъствие. Виждаше всичко някак отгоре. Като на филм, който снимат пред теб – гледаш, но не се намесваш, не можеш да промениш действието.

“Какво става?”

Не последва отговор. Усилено затърси гласа, но той мълчеше. Тя си спомни – нямаше го и предишния път, тогава, когато тя се почувства по–близо до отговора от всякога.  Докато обърканите и мисли се лутаха и не знаеха накъде да поемат, нещо се случи. Изведнъж, съвсем неочаквано и рязко , всичко се промени. Ако беше във физическото си тяло, щеше да отстъпи назад. Сега само се сви. В първия миг изпита паника – ако тези хора я видят, какво ли ще направят? Но почти веднага разбра – те не я забелязваха. Другият бе изчезнал, но преди това я беше довел тук за нещо и тя не можеше да си тръгне просто така. Не и оставаше нищо друго, освен да отвори сетивата си към ставащото.

Това очевидно бе някакъв ритуал. Имаше усещането, че отдавна е започнал, а тя се включваше към края. Дванадесет фигури бяха застанали около масата жертвеник, заметнати с дълги до земята черни пелерини и ниско нахлупени над очите качулки. Не се виждаха лица. На масата лежеше жена, по-скоро младо момиче. Лицето и – бледо и миловидно, косата – разпусната, а тялото покрито с бял сатен. Над нея се беше надвесила фигура, облечена като другите, но по пелерината се виждаха странни златисти знаци. Като руни или етруски текст. Не знаеше. Като по даден знак всички запяха, дори момичето. Приличаше по-скоро на речитатив на някакъв странен, непознат за нея, древен език. Думите излизаха някак гърлено и провлачени.  Надвесената фигура се приближи плътно до масата и вдигна ръка със здраво стисната в нея двуостра кама. Ръката се движеше бавно нагоре, а острието странно чупеше оскъдната светлина от свещите. Изведнъж застина във въздуха, като че ли се готвеше внезапно да се стрелне надолу към пеещото момиче.

Сърцето й се сви, предусещайки какво ще последва, но, вместо това, фигурата вдигна глава. Нагоре. Към тавана. Беше мъж, на неопределена възраст, със сухо, слабо, ъгловато лице. Не го познаваше. Но очите, очите, които се впиха в нея и опариха душата й, беше виждала. Стотици пъти.  Бяха нейните очи. Не се заблуждаваше. Този мъж имаше нейните кафяво – зелени, блестящи, изразителни и дълбоки като бездна очи. Като със стоп – кадър картината замръзна в този миг и дори звук не остана. А после всичко избледня и изчезна, освен очите.

Прибулена светлина, гробна тишина и нейните очи. Те нарастваха, докато изпълниха докрай цялото видимо пространство. Очи, които не галят, не приласкават, не успокояват. Те питат. Искат настойчиво нещо. И изгарят. Красиви, жестоки очи. Не преставаше да ги гледа. Бяха като магнит, не можеше да се отдели от тях и да избяга.

Тогава нещо в нея се обади. Идваше много отдалеч. От онова място, което тя наричаше начало на времето. Нещо старо и могъщо. Каквито са разумът, злото и любовта. Идваше към нея с невероятна сила и скорост. Заплашваше да я помете, ако се опита да му се противопостави. Безкомпромисно.

Идваше като спомен и  знание. Идваше като личност, която иска да изяви и наложи себе си. Като порив на вятъра, който може да разнесе живота навсякъде или да го убие по пътя си. Като огън, от чиято светлина и топлина  зависи оцеляването, но който може за миг да те изпепели. Като творение, което би се обърнало срещу създателя си, но не би позволило да бъде унищожено.

Не беше нито зло, нито добро. Беше нещо, което отчаяно и затова непоколебимо, искаше да съществува. Искаше го от нея – безмилостно.

Тя се обърка. Не искаше да признае, пред себе си дори.

Но го позна.

Не можеше да не го познае. Битка, започнала при сътворението на света, с враг, който живееше в нея.

Беше го побеждавала многократно. От векове си стоеше зазидан в на-тъмните и потайни кътчета на съзнанието и. Но сега идваше с неописуема сила и жажда за живот, която постепенно бе прераснала в нечовешка злоба и мъст.

Съзнанието й изпищя : “Другият в мен!!!”

Познаваше го и знаеше какво иска. Но не бе готова да го приеме, нито да му го даде. Не и сега. Не можеше да позволи да доминира и управлява съдбата й.

Но той бе по-силен от всякога.

И тя разбра.

Този път щеше да е различно. Не знаеше дали това е последната битка, но тази щеше да е по-жестока от всички други преди това.

А тя не беше готова. Не беше.

Всичко се завъртя. Ужас от срещата, страх от поражението, паника пред неизбежния чудовищен сблъсък, отчаяние, болка…

Не можа да издържи. Тунелът се отвори и тя се понесе обратно така бързо, както никога до сега.  Чуваше яростния вой зад себе си, усещаше огнения му дъх и бягаше. Както се бяга тогава, когато от това зависи животът ти.

И успя.

Но, прелитайки в реалността, тъжно си помисли, че бягството не я спасява. То само отлагаше срещата. Знаеше, че ще я чака от другата страна, на самия вход.

И когато се върнеше, а тя не беше сигурна кога, щеше да я сграбчи, за да вземе своето. И нямаше да я пусне, докато не му даде нещо. Ако не точно онова, което иска, то нещо друго, но важно и за двамата.

А тя не знаеше какво да му даде. Не искаше да се раздели дори с частица от себе си, дори и с на-презряната, защото после нямаше да е тя.

А искаше да остане точно такава…