Сънуваше…

          Вървеше нагоре по стръмната улица, бавно…Чакаше я. Подаде й малко пликче. Пое го и отмина. Не си продумаха, не се погледнаха, дори… Зави и все така бавно премина покрай множеството застинали лица. „Гробищата изглеждат странно през деня…” – пробягна през съзнанието й… Слезе долу, в ниското, избра място и изкопа малка яма. Извади изписаните листи и внимателно ги положи в земята. Огънят бързо ги обгърна, а над него, вместо „Сбогом!”, прочете Неговата епитафия на любовта. После затрупа малкия гроб и се отпусна до него. „… и нека всичко стане прах…” – стар цитат, който изникна в съзнанието й… Усмихна се тъжно-иронично, зловеща усмивка. Притвори очи и се приготви. „Твоя съм!” Обгърна я мрак. А после Той. Преходът стана по-бързо от всеки друг път. За миг се сляха, миг преди размяната, но достатъчен, за да му прости.

          Отвори очи.

          Някъде там, между съня и реалността, тя просто разбра. „Това е, Господи, това е!” Отговорът, който толкова отдавна търсеше. Така прост, пред очите й, а не бе го забелязала…” Това е начинът всички да са добре, а аз най-после да получа покой!”

          Сви се в леглото и се замисли…

          Целият и живот премина като на лента… Лица, събития, битки, победи, поражения, любов и много болка… Почувства се изморена и обезверена.

          Беше родена различна, непригодна за този свят. Раздаде се, но не намери това, което търсеше…

          Спомни си есента, как вървеше по улиците и се сбогуваше мълчаливо с всичко, което я беше докосвало, по свой си начин. И онзи вторник, в който трябваше да получи резултатите. Беше се приготвила. Бе живяла твърде дълго, за да има какво да и липсва. Бе преминавала стотици пъти, за да се страхува. Бе подредила всичко. И не съжаляваше.

          Тогава всичко се обърка. Казаха й, че не е фатално, че, всъщност, ще живее. Не бе готова за това. Не се зарадва. Не знаеше какво да прави. Защото отново заставаше лице в лице с въпроса – „Защо съм още тук?”. Времето минаваше, а тя все за това си мислеше. Накрая си даде сметка, че тук, в този свят, й оставаха само три неща, които все още имаха стойност за нея – Наследникът, Любовта и Две позлатени корици.

          Спря мислите си на тях. Думи, древни мисли, мъдрости… Някога пиеше без насита. А днес… Очите й ги попиваха, но те не достигаха до нея, нямаше го въздействието, страстта, с която танцуваше по редовете… А не искаше да види любовта си към тях мъртва… Да ги докосва по навик и изрича по принуда…

          Любовта. Бе дала и получила много. Бе непоносимо щедра на любов. Но миналото нямаше значение. Днес имаше една егоистична, готова да я убие, но да я запази само за себе си. Друга, предварително обречена, мъртвородена, смазана от условностите на този свят. Трета, някой друг – умиращ циник, който се надсмиваше на всичко, дори над своята нещастна любов. И още един, влюбен в представата за нея. Но такива имаше много. И една друга група, жадни за плътта й… И никой, който просто да я обича такава, каквато е, без да иска да я променя.

         И тук нищо не я задържаше.

         Оставаше Наследникът. Той я затрудни най-много… Обичаше го безусловно, с любов, каквато само кръвта ти дава и със същата тази кръв знаеше какво е добро за него. Нейното влияние го превръщаше в чувствително, ранимо същество, а тя не искаше това за него. Искаше някой непоклатим, силен човек, с хладен разум, неуязвим… Той да е до него. Да го превърне в себе си.

         Но сънят й даде решение. Бе толкова просто – трябваше само да му отстъпи мястото, а тя да се прибере вътре. Там, където щеше да е достижима само за него.

         Усмихна се… Иронията й нагарчаше. Бяха водили битки от началото на времето, бе му се изплъзвала безброй пъти, доминираше толкова отдавна, че и двамата не помнеха от кога, бе плащала скъпата цена на тези победи до последната капка кръв… А сега… Сама бе готова да му отстъпи мястото…

         Другият не бе съгласен. Той бе боец, не искаше подаяния. Съпротивляваше се. Но накрая се примири. Един трябваше да остане, нямаше трети вариант. За последно се опита да говори с нея, но тя не му позволи. Цял живот искаше да знае, но не и сега. Бе го решила и бързаше, за да не попречи нещо на плановете и.

          Оставаше й само едно. След размяната щеше да изглежда малко странно. Това, все пак , можеше да бъде отдадено на поредното й „настроение”, а и Другият щеше да я копира във всичко. Очите, обаче, очите щяха да я издадат… Само за един човек, но щяха, а не бе честно и спрямо двамата…

          Трябваше да говори, трябваше да му признае…

          Той, все пак, я обичаше…

          А Другият…

          Щеше да  му завещае много приятели, но нито един негов. А и той не би допуснал никого до себе си. Бе се борил векове за да има този шанс, а щеше да се окаже най-самотното същество в свят, който не харесваше и с мисия, която не желаеше. Там, навън, самотата имаше други измерения – тя бе сливане с безкрая, желано докосване до самото сърце на Времето, алфата и омегата, едновременно…

          Но тук, от тази страна, самотата щеше да го сграбчи от самото начало и тя рискуваше той да се превърне в нещо, за което дори не и се искаше да мисли…

          Сълзи се стичаха по страните й, но тя не ги усещаше, само мислено се молеше нейната млада, невъзможна любов да го приеме, да му даде шанс. В името на всичко, което можеха да имат заедно…

          Стана, избърса сълзите, погледна се в огледалото. Знаеше, че за последно в този живот вижда странните си блатни очи.

          Предстоеше й дълъг ден…