Дълг

Тежката врата се разтвори и оттам се появиха три фигури, едната влачеше краката си по студения мраморен под. Загледах се в тях. Двете сестри от Легиона водеха мъж на средна възраст. Човекът беше навлечен с дрипи и си личеше, че е прекарал време в каторгите, долу в подземията на замъка.  Ниана и Дария го стовариха в центъра на залата. Когато се отдръпнаха, мъжа измъчено проплака. Явно бе запознат с това, което се беше случило на предходните затворници представени пред Ашарак. Аз стоях малко зад него и сега забелязах какво му е причинил страха. Остатъците от панталоните му бяха изцапани с фекалии и урина. Беше се свил и обвил ръце около тялото си. От страх или може би срам, или и двете. Капки пот се стичаха от лицето му и падаха върху ледения мрамор. За момент го съжалих, не ми изглеждаше като престъпник.

-- Всички те изглеждат еднакво, сестро.

Гласът й прозвуча като лед, стържещ върху метална повърхност. Стреснах се. Това четене на мисли ме плашеше. Ашарак се извърна от гледката на огромния прозорец, в която досега се взираше, и се обърна към свития на пода мъж. Сянка падаше върху лицето й, не можех да видя изражението й, но предполагах, че беше както при всички останали затворници доведени пред нея - изражение, показващо безпристрастие. Металните пластини по черната й униформа леко пробляскваха от малкото светлина в стаята. Лъчи се плъзгаха по ледените, стоманени парчета, оформящи две дълги и леко изкривени в края остриета на кръста й. Изящната им гравюра не бе дело на човешка ръка.

Черното дълго наметало се плъзна по пода, следвайки стъпките й. Застанала точно над мъжа, тя се загледа със зелените си очи в тресящото се от страх тяло на нещастника. Под погледа й той се затресе още по-силно. Знаех защо. И аз бях усещала мистериозния хлад, който невидимо обгръщаше Ашарак като някакъв непробиваем щит. Също така знаех, че може да засили действието му многократно.

Поредният стон ме върна в настоящето. Видимо Ашарак не докосваше затворника, но аз знаех добре, че правеше нещо много по-болезнено в ума му. Господарката на Легиона притежаваше някои способноти. Никой не говореше за това открито, но всички знаеха. Какво точно можеше да прави и до къде се простираха възможностите й никой не можеше да каже със сигурност. Самата аз обаче бях свидетел на много необясними неща. Едно от тях беше „създаването'' на Обителта, центъра и сърцето на Легиона, най-здраво укрепеното място, познато на човека. Мястото, където се намираха в момента.

Остър мъжки писък изкънтя в залата. Очите ми трепнаха. Ашарак сложи дланта на дясната си ръка върху челото на нещастника, а другата прокара по малкия белег на лявата му буза. Мъжът застина, а Господарката се загледа втренчено в лицето му.

ххх

Нечии ръце го стискаха и го придържаха толкова здраво към земята, че едва дишаше. Риташе и буташе масивното тяло надвиснало тежко над него. Какво, по дяволите, искаше тоя, аз нямам пари, помислих си. Мъжката фигура се бореше с мен и дишаше тежко, от устата му се разнасяше смрад на алкохол, гнила храна и вероятно опиат. Тоя нещастник не знаеше с кого си има работа, толкова бе пиян, че бе посмял да ме нападне. Сега ще издърпам дясната си ръка и  ще му избия ченето. Винаги съм знаел, че съм много силен, надарен с набито, здраво тяло и бързи рефлекси. Опитах се да откъсна юмрука си от пияния мъж, това трябваше да стане сравнително лесно. Опитах веднъж и не можах. Ядосах се. Опитах още веднъж и още веднъж... нищо. Мръсното копеле ме удари през лицето, за да спра и, по дяволите, успя. Главата ми се завъртя и от устните ми закапа кръв. Не можех да повярвам, че силата ми изневеряваше и не можех да махна тоя скапаняк от себе си. Понечих да се надигна и да го ударя с глава. Силата, с която срещнах черепа му трябваше да е достатъчна за да го изпрати назад, както беше ставало и с другите мъже, с които се бях сбивал. Винаги отхвръкваха назад като парцални кукли. Някои от тях никога не ставаха. Но този път не се случи така. Ударът ми даже и не ядоса мръсника, само като че ли го развесели. Мазна усмивка плъзна по лицето, обвито с мрак. Някак си тази усмивка ми беше позната, но не се сещах от къде. Може би нападението беше отмъщение на мъж, когото бях пребил в някое от сбиванията си. В момента нямаше как да разбере, а и ядът ми забраняваше да мисля. Щах да убия това нагло копеле и когато свършех с него никой нямаше да познае това лицето му ли е или дрисливия му задник. Изревах от гняв и се опитах да напъна всичките си мускули  до крайност, всеки момент очаквах да се надигна и силата ми да избута туловището му. И след миг до ушите ми стигна собствения ми вик, но нещо не беше както трябва. Вместо мощния ми тембър изписка някакъв тънък гласец. Вместо тялото ми да се надигне от мощните си мускули чух раздирането на дрехите си. Погледнах към широкия си гръден кош и вместо да види лъсналите от пот здрави, добре отличаващи се мускули, открих две малки щръкнали гърди. Спрях да дишам. Господи. Погледах към разкъсаните си дрехи и вместо голямата си риза видях до себе си захвърлена ленена блузка... на цветчета. Малки розови цветчета. Мъжът над мен ме  хвана още по-силно и се отпусна върху полуголото ми тяло. Тежестта му върху гърдите ми едва ми позволяваше да дишам. Всяка глътка въздух беше борба за живот. Моя живот. Яростта ми се изпари и на нейно място се появи страхът. Опитах се отново да изблъскам тежката, миризлива и космата маса от себе си, но не можах. Нямах достатъчно сила, за да го изблъскам. Заля ме вълна от безпомощност, каквато никога не бях чувствал преди, дори и като малко дете. Ударих го още веднъж, но копелето отново започна да се смее. Погледнах го в лицето, за да видя кой беше мъжът, когото исках да видя мъртъв повече от всичко на света. И макар да беше тъмно видях малък белег на лявата му буза. Сетих се откъде ми е позната усмивката му.

ххх

Събудих се в мрак. Уплаших се, но си спомних думите на баща си: „Ти си голямо момче и не трябва да те е страх, та нали си мой син". Спомних си и милата усмивка на мама, когато татко го казаваше. Страха изчезна и станах от леглото. Разбрах какво ме беше събудило, бях жаден. Докато вървях към вратата крака ми закачи нещо. Мисли за чудовища, които се канят да ме завлекат за босите ми крака под леглото веднага изплуваха в съзнанието ми. Принудих се да мисля за казаното от татко и се успокоих. Погледнах надолу и в сумрака на стаята видях какво е моето „чудовище". Бях настъпил една от любимите си играчки. Беше дървеното ми човече, издялано от баща ми и с изрисувано личице от  мама. Винаги обичах да си играя с него. Представях си, че е доблестен рицар или крал и спасяваше света от дракони и лоши хора. Напомняше ми за татко. Мама го наричаше „моя рицар", а когато нещо ме плашеше, винаги можех да разчитам на неговата силна ръка да ме защити, в моите очи той беше истински герой. Но сега, когато гледах играчката си на пода, в мрака нещо не ми изглеждаше наред. Малките му очи гледаха сякаш в нищото, а извитите му устни оформяха странна усмивка. Тя  не изглеждаше весела, а някак сгърчена, сякаш устните бяха направили опит да кажат нещо, но в провала си бяха замръзнали в тази форма. Дървените ръце и крака, съединени с винчета така, че да могат да се движат, бяха разперени. Играчката ми изглеждаше като захвърлено трупче с малки строшени кости. Устните се бяха опитали да извикат от болка, но вместо това бяха успели само да се сгърчат в тази гротеска усмивка. Една сълза капна от бузата ми. Представих си болката, която би могло да донесе това на един истински човек. Нещо ми подсказваше, че повече нямаше да си играя с тази дървена кукла.                           Силен мъжки глас ме накара да забравя за играчката на пода. Отворих вратата на стаята си и излязох тихо. Лампите на долния етаж светеха, родителите ми имаха гости. Седнах на едно от стъпалата, водещо на долния етаж. Опитах да се скрия в сумрака, щях да си навлека неприятности, ако родителите ми разберат, че още съм  буден по това време. Видях, че гостите са двама мъже. Баща ми се беше навлякъл набързо, ризата му не беше запасана в панталоните, и говореше със спокоен глас, но си личеше, че е напрегнат. Мама също стоеше там, малко встрани от татко. Изведнъж единия от посетителите повиши глас и изтегли един от ножовете на кръста си, досега скрит под наметалото му. Толкова бързо стана всичко, че дори не успях да мигна. Чух писъка на мама и видях червената гъста струя да пръсва от шията на татко. Той се строполи тежко на пода и не помръдна. Не издаде и звук. Майка ми продължаваше да пищи. Другият мъж я удари през лицето и я изведе навън. Мъжът с ножа още гледаше баща ми, наведе се, преджоби го и взе нещо. После изтри ножа си в ризата на татко като че ли беше някаква кърпа. От поредното  отваряне на входната врата пламъчетата на лампите се раздвижиха и сенките затанцуваха из стаята. Лъч светлина освети широко отворените очи на безжизненото тяло проснато на пода. Клепачите му не помръднаха, не вдигна ръка да се заслони от светлината. Устните му се бяха извили в болезнена гримаса. Баща ми лежеше на пода, копие на дървената ми кукла. Шумна въздишка ме накара да осъзная, че убиецът още стои на вратата и съсредоточено оглеждаше помещението. Светлината най-после огря лицето му. Грозен белег на бузата му бе единственото нещо, което можеше да го отличи от всички други мъже, които бях виждал.

Нещо се пробуди в съзнанието ми. Това лице, тази усмивка, този белег... Това бях аз... и се събудих.

ххх

Тялото на затворника се затресе, той запищя и зарита. После по измъченото му лице се стекоха сълзи. Но Ашарак още не го пускаше, дланта на челото  следваше въртенето на главата му, а той я въртеше и въртеше сякаш ръката й го изгаря.

Докосване по ръката ми ме накара да се обърна. Тъмно сини очи с обвита около тях сребърна, лъскава копринена коса се бяха втренчили в мен. Красиво привидение, биха казали някои. Някои, които никога не бяха съзирали обитателите на Севера.

--  Севериан...

-- Лина... - меден глас изговори името ми и устните на стоящия до мен мъж се извиха в крива усмивка.

Едва успях да спра въздишката си. Двете сестри зад него следваха с очи всяко негово елегантно движение, всяко помръдване на разкошната му коса, на гъвкавото му здраво тяло... Внезапно настъпилият студ в залата ме накара отново да се върна в действителността. Господи, не беше честно да има такъв красив мъж. Като че ли Севериан знаеше какво причинява на жените и това му доставяше удоволствие, можех да го видя в сините му очи. Но дори да изникваше някакво неудобрение у мен, относно, понякога, арогантното и насмешливото му поведение, то непременно   изчезваше, удавено в някоя от неговите усмивки.

Отново странен студ премина по цялото ми тяло.

-- Ах, виждам, че прекрасната Ашар е забелязала моето скромно присъствие.

Господарката беше  привършила с „разпита" и сега седеше на железния трон в средата на помещението.

-- Ашар, изглеждаш все така красива.

Той се приближи към нея, но пътя му бе препречен от лежащия на пода мъж. Севериан елегантно го прескочи и продължи към трона. Изумруд и сапфир започнаха дуел. Строго привързаните тъмни и тежки коси преценяваха разпуснатите светли, леки кичури. Безизразното бяло лице раздаваше присъди, а подигравателно нацупеното срещу него - предизвикваше такива. Устните на Ашарак се смръщиха презрително, а в отговор, тези на Севериан, се извиха уплашено, но след миг се разтеглиха в нагла усмивка.

След тази странна безмълвна игра двамата започнаха разговора, за който Севериан беше дошъл. Отчетът за стоките, които бяха докарани от Севера, бяха издекламирани от Принца на търговията.

Разговорът приключи след няколко минути и аудиенцията прекланяше към своя край. Пристъпих напред за задаването на церемониалния въпрос след всеки „разпит".

-- Раздаваш присъди, но съдиш ли?

Чаках съответния отговор, който винаги получавах „ Кой съм аз, че да съдя", но с изненада до слуха ми достигна друго.

-- Съдя, това е моят дълг. Върнете го обратно.

Когато чуха заповедта на Ашарак двете сестри повдигнаха все още тресящия се на пода мъж и го изведоха от залата, вероятно го връщаха в подземията.

Не съм сигурна, но ми се стори, че когато минаха покрай Севериан в очите му проблесна съжаление или съчувствие. Бързо този блясък обаче се замени с обикновения му незаинтересуван поглед.

-- Е, изглежда е време да ви освободя от непоносимото си присъсвие - изчурулика той и се поклони изящно, но с намек на присмех.

 Говореше със същата свобода и шутовска веселост както винаги, но в гласа му този път имаше и нещо различно. Говореше леко припряно, сякаш бърза за нещо, бърза да излезе по някаква причина. Но преди да успее, вратата се отвори и се появи явно разтревоженото лице на една сестра.

-- Ашарак, нужна сте незабавно в Главната зала.

Появилата се сестра явно беше обзета от страх, цялото й тяло го излъчваше. Замърмори нещо несвързано и ни подкани да я последваме.                 

       Тежките дървени врати на Голямата зала се отвориха пред нас и светлината ни посрещна. Малки прашинки блестяха навсякъде. Златните, лъскави гравюри на книгите, наредени по многобройните лавици, сияеха и хвърляха нежни отблясъци по изнервените ни, но и възхитени лица.  Кръгът на пода, изработен от митрил, грееше в златно.

-- Господи, какво е това?

Обърнах се и видях, че Севериан ни беше последвал. В гласа му нямаше и помен от глезените нотки, които използваше, а от лицето му падна шутовската маска. Ашарак пристъпи напред.

--  Ашарак, недей - извика Севериан и я стисна здраво за ръката, да я издърпа, но ярката светлина погълна и него.

   Кръгът засия още по-силно. В следващия миг настъпи мрак. В кръга нямаше никого.

xxx

      Отворих очи и този път нямаше заслепяваща светлина. Беше тъмно. Погледнах нагоре и видях черно небе, изпъстрено със звезди. Усетих нещо да стиска силно лакътя ми и бързо се отскубнах. Срещнах сини, объркани очи, да ме гледат.

-- Какво стана - попита ме Севериан. - Какво стана?

Погледнах черната си униформа. Цялата беше полепнала с пясък. Пясък? Чак сега се сетих каква беше онази златиста светлина - отблясъци на милиони прашинки пясък. Изтърсих дрехите си доколкото е възможно, Севериан правеше същото.

-- Машина за светещ пясък ли, Ашар? Това ли беше?

Присмехулният тон в гласа му беше особено остър.

Огледа се и шегаджииския глас се изгуби, когато каза:

-- Това май не е дворца.

Огледах се и аз. Където и да бяхме попаднали, незнайно как, беше нощ и се намирахме на малка уличка.

Ситният дъждец се пропиваше в наметалото ми и започнах да усещам влага по гърба си. Малки капчици се стичаха по лицето ми. Тъмни и схлупени къщи ни заобикаляха в калната уличка на незнайния град и усещах мириса на... море? Сбръчках нос. В бриза се усещаше не само соления морски мирис, но и нещо друго. Като че ли наблизо имаше отходен канал. Според положението на луната се бе мръкнало преди не повече от час, тогава защо се натрапчваше така силно тази тишина? Дори в малките селца винаги има отворена кръчмичка, от която се чуваше по някой и друг пиянски вик и несполучливо изпята песен. Струваше ми се, че този град беше голям и въпреки че се намирахме на малка уличка, все трябваше да се чуе нещо, поне кучешки лай или... поне нещо. Но във влажния мрак на калната улица тегнеше мъртвешка тишина и само проскърцването на обувките ни, по залепналия за обувките ни пяскък, издаваше нечие присъствие. Тегнеше такава тишина, каквато остава след някоя епидемия или след още по-голяма чума - войната.

-- Тази част от града не е обитавана.

Севериан изговори на глас това, което мислех и аз. Двамата продължихме да се оглеждаме за някакви ориентири къде се намираме, когато видях нещо в изкривеното отражение на една близка локва. Редките вълнички по водната или по-скоро водниста повърхност, тъй като локвата изглеждаше прекалено мръсна за да е пълна само с дъждовна вода, отразяваха входната врата на една от многото къщи. Там висеше полуоткачена зелена табелка. Обърнах се бавно. Една крачка и после още една напред. Усещах калта да се размазва под тежестта ми и капките да падат все по-сигурно от небето. Улейчетата по лицето ми се бяха удвоили, стичащата вода ми пречеше да виждам. Изтрих водата с двете си  ръце и пред погледа ми изникна зелената табела, само на крачка разстояние.

-- Аш, какво има?

Не отговорих на Севериан и бутнах вратата навътре. Скърцането на пантите ми прозвучаха болезнено познато и ехото прокънтя по празната тиха улица. Свтлина от отварянето нахлу в пустата и прашна стая. Малки прашинки заиграха около мен, личеше си, че мястото не бе отваряно от дълго време. Чух бавни стъпки да спират някъде зад мен. Знаех, че Севериан чете надписа на олющената табелка, чийто зелен надпис не си личеше: „Ча... к...". Направих още една стъпка навътре в голямото помещение и за малко да се препъна в счупена облегалка на дървен стол. Маси и столове лежаха захвърлени по мръсния под, изпотрушени, гниещи от влагата. Не можах да спра носа си и той се сгърчи. Бавно погледнах към бара... бившия бар. Едната му половина висеше и едва се държеше да не се присъедини към масите и столовете по пода. Мястото за бутилки зад него, които помнех подредени и излъскани, сега стояха празни, гъсти паяжини закриваха отворите на нишите. Огромният полюлей, гордостта на притежателя на това място, чиято светлина огряваше цялата стая, все още си беше там, но поставките за свещи сега имаха други обитатели, тлъсти и черни осмокраки гадини, които така ненавиждах. И любимото ми място не бе останало поругано. Каменната мозайка по камината - изкъртена, картината на стопанина, висяща над нея - прошарена с дупки от ножове.

-- Това хан ли е било?

Севериан Отбеляза много точно, хан... е било.

-- „Чайка"е ханът на Лукай, местен жител.

-- Този Лукай не е много спретнат - подметна Севериан, с онази негова крива усмивка.

Изгледах го студено и втренчено, но гадната резка на устните му дори не се смали.

-- Попаднали сме в Мероан, столицата на империята.

Севериан се сепна и този път усмивката му се изпари.

-- Не е възможно.

Порутеният хан ми въздейства по неприятно силен начин. Имах чувството, че не мога да дишам. Обърнах се, минах покрай Севериан и излязох навън. Този път се зарадвах на дъжда, стичащ се по цялото ми тяло. Вдишах пълна глътка въздух, след нея още една и съвсем скоро дишането ми се нормализира. Упрекнах се. Това място беше минало, само мътен спомен от едно тъмно минало на човек, който вече не съществува.

-- Трябва да призная обаче, че наистина това място ми напомня за Столицата. Начинът на строеж, дори ъглите на улицата... Но как е възможно да сме попаднали тук?

Севериан чакаше отговор, а аз все още мислех за счупения бар и надупчената картина на Лукай.

-- Аш?

Беше време да се взема в ръце. Прокарах длан през мократа си коса и започнах да разсъждавам.

-- Да огледаме наоколо - поредложих аз.

Двамата тръгнахме наляво, към края на малката уличка, с надежда нещата да се изяснят.

След няколко минути, прекарани измежду пустите къщи вече мислех, че през града наистина е преминала чума, но никъде не видяхме тела. Може би бяха изгорени някъде на обща клада. Столицата, макар и позната за мен, сега изглеждаше и до някъде различна. Къщи, които помнех, ги нямаше, а на тяхно място се издигаха други - непознати. Можех да си го обясня с ново строителство, но Севериан заяви, че е бил тук миналия месец и тези нови строежи не ги е виждал.

Завихме пак по една от тесните улички, но този път тя не беше пуста. И двамата реагирахме бързо и се скрихме зад ъгъла на улицата, от която дойдохме. Приклекнахме и разгледахме хората пред нас. Бяха трима мъже на средна възраст, носеха еднакви облекла, на които обаче в сумрачната уличка не можах да различа детайли и да определя от коя войска са. Но определено бяха войници, познах го по стойката и движенията им - съсредоточени, пестеливи и гъвкави. Тъкмо възнамерявах да се покажа бавно и да получа някаква информация от тях, когато забелязах и четвърти човек, по-нисък и слаб от тях. Как не се бях сетила... Трима мъже в малка пуста уличка какво друго можеха да правят! Тримата наобиколиха жената и си бърбореха нещо най-спокойно, като че ли нищо нередно не се случва.

Докосване по ръката ме сепна. Две сини очи ме гледаха втренчено и Севериан поклати леко глава. Трима срещу двама в малка уличка, спътника ми изглеждаше невъоражен, а и не го бях виждала да се бие, не знаех дали е обучен. Предполагах, че търговската гилдия не обучава хората си да боравят с оръжия.  При това трябваше да внимаваме да не наранят жената. Знаех, че бяхма в неизгодна позиция, но когато чух разкъсването на дрехите на жената изтичах тихо, приведена напред. По гърба ми бяха преминали пръстите на Севериан, който се беше усетил и се беше опитал да ме спре. Все така наведена и с лека стъпка се опитвах да стоя извън полезрението и на тримата. Прикривах се в тъмните ъгли на малката уличка, когато някой от тях се оглеждаше. Спрях, нямаше как да се доближа по-близо до тях, без да ме забележат, загърнах се добре в тъмното си наметало, стиснах в ръка един от малкте си ножове, подпъхнати в ботуша ми и се изправих бавно. Стъпка напред, чух как камъчетата под ботушите ми скръцват, още една стъпка, мъжът най-близо до мен извърна глава от пищящата вече жена, кафевите му очи се разшириха от изненада, но след миг устните му се изтеглиха в усмивка, забеляза че съм жена. Кокалчетата ме заболяха от стискането на дръжката на ножа, в полезрението си виждах жената, която крещеше с отворени уста, но до мен крясъкът й достигаше съвсем слабо, приглушено, всичко, което не трябваше да виждам и чувам го изчистих от съзнанието си. Мъжът, който гледаше право в мен, размърда уста и каза нещо, не го чух, другите се обърнаха и по техните лица лъснаха узъбени усмивки. Направих още една стъпка към най-близкия войник, а той продължаваше да ми се усмихва нагло и дори ме подкани да се приближа още. Размърдах дясната си ръка, тежкото черно наметало се измести и униформата ми от бляскав митрил лъсна пред погледа му. Едва сега презрителната му усмивка се смени с набръчкване на устни. Видя ножа ми, но му отне още секунда, за да реагира на заплахата. Камъчетата под обувката ми отново издадоха стържещ звук, когато отпуснах тежестта си на левия крак и замахнах с ножа право напред към корема на съперника си. Секундата колебание ми позволи да го наръгам дълбоко малко вляво на стомаха. Наръганият заотваря уста, вероятно крещеше, не си позволих да го чуя, извадих бързо ножа, оставяйки голямо кърваво петно, бърза смяна на тежестта на краката и ударих силно лицето му с лакътя си, блокирах с лявата ръка насрещния му удар и с крак запречих неговия, изтеглих тежестта си и мъжа залитна. Обърнах погледа си към следващия, който вече беше готов за атака с къс меч. Оръжието му замахна направо към главата ми, оставих краката си да се отпуснат рязко и цялото ми тяло ги последва надолу. Заврътях ножа в ръката си и го обърнах с дръжката напред, острието лъсна в мрака. С бърз и прицелен удар забих острата дръжка в топките на нападателя. Още камъчета изкърцаха под тежестта ми, когато изтласках тялото си напред и  с него прегънах мъжа на две, краката му се отлепиха от земята и с помощта на ръцете си го преметнах зад гърба си. Изгаряща болка премина през кръста ми, когато мъжа се строполи. Мечът му беше облизал плътта ми и усетих гъделичкащото усещане от стичащата се кръв. Внезапен проблясък до лицето ми ме накара да се мръдна назад, загубих равновесие и третият мъж се възползва, замахна още веднъж и аз залитнах назад. Но вместо да оставя тялото ми да удари земята с последната инерция подскочих назад и се оставих заучените движения да поведат тялото ми. Гърбът ми се изкриви назад в дъга, болката от раната ми изкара остатъка от дъха. Усетих дланите си да докосват острите камъчета на улицата и стегнах мускулите на ръцете си, представих си ги как се напрягат като пружини и да изпъкват почти до пръскване. Но мъжът беше последвал моето салто и сечеше към тялото ми с меча. Черната ми броня проблесна когато тялото ми се изви, подпрях се на едната си ръка, изтеглих десния си крак и рязко го изтрелях в дъгообразно движение напред. Усетих как предната заострена част на ботуша ми удря болезнено глезена на мъжа и как кракът му поддава на натиска. Напънах още веднъж мускули и рязко се изправих на крака. Звуците наоколо отново се появиха.  Чух стенанията на мъжете и някакъв свистящ звук някъде иззад гърба ми...

         Пръстите ми минаха по повърхността на наметалото й, но не можах да я задържа. С бавни стъпки тя се приближаваше към тримата. Жената безпомощно крещеше, когато я тръшнаха полугола на земята. Ашарак почти се сливаше с тъмата с онова нейно черно наметало и за миг я изпуснаха от поглед. Мъжът, стоящ леко отделен от групата, се обърна назад и се стъписа. Едва тогава отново забелязах силуета й, опасно близо до него. Той обаче не отреагира стреснато, само извика нещо.

-- Хей, момчета, имаме си още една гостенка!

Ашар не показа, че го е чула и светкавично замахна, още секунда и видях как тялото на мъжа се просва на земята. Вторият не последва грешката на първия и не се забави да нападне. Жената, просната на земята, сега оставена без надзор, залази извън обсега на битката. Ех, предполагам че тук трябваше да се намеся и реших, че сега е момента да я измъкна по-далеч оттам. Понаведох се и се насочих към нея. Вторият мъж се строполи шумно и изохка. Подминах го и погледнах към Ашар, тялото й се извиваше в дъга назад и малките люспички митрил проблеснаха под малкото светлина. Опасен ход, твърде малко пространство имаше в уличката и оставяше тялото си незащитено, това, че не я наръгаха си беше чист късмет. Отново насочих вниманието си към жената, която сега беше спряла и гледаше вцепенено битката. Побързах към нея преди да е пострадала. Жената като че ли не ме забеляза, тя не откъсваше очи от Ашарак, а в ръката й проблесваше нож. Държеше го здраво и то не непохватно. Зае изчакваща позиция, приклекнала, шумът от падането на третия мъж я накара да тръгне напред. Какво, по дяволите...

... свистящ звук някъде иззад гърба ми, обърнах се и видях полугола жена, държаща нож да се нахвърля срещу мен. Севериан изкочи и я събори настрани.

Преди да имам време да огледам тримата паднали на земята мъже или да разпитам жената, която бях спасила от изнасилване и която се беше опитала да ме намушка за благодарност, зад ъгъла на малката уличка, от която бяхме дошли със Севериан, се появиха десетина въоръжени войници.

-- Стойте!

Със Севериан направихме това, което всеки би направил, ако срещу него тичат въоръжени хора. Хукнахме в обратната посока.

     Докато тичахме, гонени из улиците на Столицата, в която не знехме как сме попаднали, дробовете ми свиреха от умора и устата ми съхнеше от жажда, а ботушите ми се хлъзгаха по острите камъчета на уличките при резките завои, не можех да си избия от главата жената с ножа. Мокрите ни наметала плющяха шумно, но не заглушаваха виковете на войниците зад нас.

-- Сега накъде?!

Севериан беше забелязал разклонението преди мен. Пътят се разделяше в три още по-тъмни и тесни улички. Външно не се различаваха по нищо, но спомени заприиждаха в главата ми и аз взех решение.

-- Тук вляво!

Хванах  здраво за ръкава Севериан и го придърпах към себе си, за да му помогна да вземем завоя и да не се тръшне в стената пред нас. От инерцията се подхлъзнах и залитнах, но силната му ръка ме подхвана и избутна напред: улицата беше прекалено тясна, да тичаме рамо до рамо.

Боклуците по пътя ни принуждаваха да правим рисковани подскоци по мокрия калдъдръм. Чух как зад мен Севериан изругава гневно, почти се беше изтърсил на земята. Внезапно малката уличка свърши, беше ни извела на главния площад, както се бях надявала. Разкрилата се гледка ме накара да спра на място. Огромният фонтан в средата на площада, тази изкусна конструкция с четирите статуии на великите владетели на Мероан, беше не само почупена, но и поругана. Някогашните достолепни каменни фигури сега бяха обезобразени, на едната липсваше крак, на друга - главата, личеше, че са били изрязани с цел.   

-- Ашар, насам!

Севериан сочеше напред и крещеше да се размърдам. Тръгнах след него, но кракът ми се спъна и усетих болезнения допир на тялото си с мокрия калдъръм. Видях какво ме беше спънало. До кожените ми ботуши се въргаляше каменна глава с две издълбани дупки наместо очи. Кухините сякаш се бяха втречени в мен.

-- Аш, стига се въргаля и си размърдай благородническия задник насам!

Скочих на крака и затичах към Севериан. Зад мен десетимата въоръжени мъже изкочиха от уличката и без колебание продължиха гонитбата.

Не бяхме стигнали и половината разстояние до широката улица, към която се бяхме отправили, когато срещу нас се появиха още въоръжени войници. На броните им обаче липсваше шарката, която имаха онези зад нас. Май се бяхме озовали между два различни вражески отряда. Хрумването ми беше подкрепено от реакцията на мъжете зад мен. Те спряха на място с ръце, готови да извадят оръжието си. От множеството пред нас една фигура излезе напред. Тя смъкна шлема си и разтърси глава, оставяйки дългата си коса да се разлее свободно по раменете. Очите ми се разшириха от внезапната изненада. Пред мен стоеше Лина - моят съветник и най-искрен привърженик. Но в лицето й като че ли имаше нещо различно... Рязкото й движение, блясък на стомана и хрипливо поетият въздух на изненада, идващ от Севериан засилиха възприятията ми и осъзнах, че току-що Лина беше метнала един от ножовете си срещу мен.

Следва продължение...