В сборника „Вечери в Антимовския хан“ е поместен Йордан-Йовковият разказ „Другоселец“, в който се осъществява досег до централните проблематични звена, заложени в богатото творчество на писателя. Роденият в Жеравна класик на българската литература рисува цялостен и ярък портрет на човешкото добротворство, издигайки на предни позиции идеите за изтощаващото социално страдание, съотнесени към положителната способност на човек да оценява и съпреживява чуждите тегоби.
Една от основните черти на Йовковия повествователен модел се характеризира с това, че вплетените в събитията действащи лица успяват за миг да се освободят от оковите на родово-патриархалните предразсъдъци и да разсеят заблуждаващата ги мъгла. Катарзисът сплотява всички и като че ли позволява на обикновения селски човек да надзърне в душата на другия, да осмисли положението и постъпките му, да предложи помощта си.
Социалната динамика на периода, на фона на който се развива творбата, протича интензивно. В края на второто десетилетие на XX в. все още ехтят писъците от безпощадно потушеното Септемврийско въстание, всяло сковаващ страх у дестабилизираното общество. Гръбнакът на новото либерализиращо се управление се крепи на Андрей-Ляпчевия девиз: „Со кротце и со благо“, създаващ градиращо усещане за фактическа политическа умереност. Българинът, разгледан като ключова единица от по-общата категория „народност“, се уединява в микрокосмоса на своето семейство, от ъгъла на което най-важно е подсигуряването на физическото оцеляване.
В самото заглавие на произведението се поставя многопластов акцент върху представата за „другия“, попаднал случайно на непозната за него територия, където изключително трудно би могъл да бъде допуснат в целостта на затвореното за неизвестното миниобщество. Конструира се обликът на другостта, възприемана като нещо опасно, вредно, заплашително.
Интродуктивните части на текста ни потапят в динамичната празнична атмосфера на отрудения българин, за когото правилната грижа за плодородната почва е основен, водещ приоритет. Празнувайки, човек се освобождава и посвещава на близостта си с другите. Този компонент в разказа е подчертан чрез художествените детайли в началото – селяните са с чисти бели ризи, пременени и необичайно изглеждащи.
Встъпителната мелодия на гълчавата в кръчмата е ръководена от младежкия ентусиазъм на Йови, трепетно споделящ през какви земи е преминал. За всички мъже, събрани в пивницата, добрата реколта е най-важното – тя е централната съединителна линия, в която са стаени техните надежди, поради което е нужно да бъде опазена и предадена на идните поколения.
Единственият персонаж, описан по-подробно от Йовков, е Торашко каменарят, ярко различаващ се от останалите си съселяни. Героят се прехранва с вадене на камъни; пиян е и в ядрото на изопатната шумотевица не изрича нито дума.
Повествователят последователно ни доближава до душевните контури на един самотен, объркан и отдалечен от всичко и всички мъж. От етнопсихологическа гледна точка Торашко е показателен събирателен образ на страдалеца, безрезултатно давещ мъката си в чаша с алкохол. Отчуждавайки се от другите, той наблюдава моментните им прояви на заедност и безпристрастно преценява кое заслужава да се докосне до Аз-а му и кое противостои на светогледа му.
Ако открехнем портите на Торашковия емоционален свят, ще установим, че неговото „чувство за общност“ е деформирано и заменено с полъха на изтичащи като пясък между пръстите дни. Редуцираната му актуализираща тенденция – вродена мотивация, съществуваща у всяка форма на живот, за да развие максимално потенциала си – оказва възпиращо въздействие върху естествения стремеж на индивидуалността му да търпи промяна.
Кръчмарската глъчка внезапно е прекъсната от появата на полския пазач, който води със себе си човек, и това, което празнуващите забелязват у него, е, че не е тукашен. Задействаните стереотипи на патриархалното мислене пораждат у селяните заслепяваща ярост. Нарушителят е чужд и отношението към него трябва да бъде безкомпромисно, защото е посегнато на най-святото им – хляба.
Гневът и омразата се изливат като стихийна буря върху непознатия „нарушител“. Татар Христо, в чиято нива е хванат да пасе коня си другоселецът, предварително осъжда постъпката му през криворазбраната призма на другостта.
Физическото насилие бива възприето като най-справедливото наказание, но се намесва кметът, който напомня на засегнатите мъже, че държавата санкционира по различен начин – чрез глоби. „Нарушителят“ се опитва да обясни случилото се, да докаже, че не е престъпил закона, но никой не се вслушва в неговите думи. Наложената глоба е прекалено голяма за подобно „престъпление“.
В момента, в който непознатият започва „бавно, с мъка“ да бърка в кесията си, изведнъж селяните в кръчмата „проглеждат“. Такъв поврат е типичен за Йовковите разкази, в които героите добиват различен поглед за света и забелязват елементи, които по-рано са им убягнали. Селяните разбират по вехтата кесия и по треперещите ръце какъв човек стои насреща им, но не дават израз на зародените у тях мисли.
Гръмко го заявява другият различен сред тях – Торашко каменарят. Както обикновено, селяните са вглъбени в делничните си грижи и в мисълта за хляба. Единствено Торашко успява да напусне пределите на заключеното в еднообразие всекидневие и да съзре в селянина пред себе си земния човек, своя брат по съдба. Разказът маркира границите на духовното пространство на празника, когато хората са едно цяло, а не разделени на свои и чужди. Този преход отново е реализиран с характерното Йовково: „Изведнъж стана нещо неочаквано.“
Осъзнали, че другоселецът не ги е излъгал и кончето му наистина е болно, селяните започват да се надпреварват да му помогнат. Татар Христо, който едва не е ударил другоселеца, разтрива болното животно. Всички са съпричастни на мъката на чуждия, виждайки в него бедняка, страдалеца, нещастния човек.
Но Йовковата творба не свършва по този начин. Човешките настроения се променят бързо и селяните лека-полека се връщат в коловоза на своите грижи. Прокрадва се идеята, че човешката мъка и болка, въпреки чуждото съпричастие, винаги се изживяват индивидуално. Другоселецът страда, забравил за себе си. Непознатият дори не докосва дарения му хляб – израз на съпричастието, но и християнски символ на тялото Христово, на спасението чрез обичта към ближния; не докосва хляба на надеждата, защото за него вече тя е безвъзвратно изгубена. Той е привързан към кончето си така, както непознатите са привързани към нивите си.
В края на разказа другоселецът е отново различен, но различен с болката, която изживява – още по-трогателна и неподправена на фона на кръчмарското веселие. Дори пияният Торашко, който е познал у непознатия свой брат, сега демонстрира друго поведение. Другоселецът като че ли е обречен на лутане и страдание. Конят – олицетворение на благородство, красота, сила и бързина – се превръща в символ на грижата. В окото му блести светлината на звездите на целия всемир; око недостижимо, в което болката и мечтите се обединяват в едно и показват каква е същността на човешкото съществуване.
И там – до сетните стонове на падналото животинче – ние, съвременните хора, обвити в студенината на праволинейни взаимоотношения и безполезни гонитби на измамни блясъци, бихме могли да спрем за миг и искрено да оценим стойността на собственото си движение, докато все още имаме тази възможност и не сме се превърнали в чужденци, изгубени в света, който им принадлежи.
© Димитър Драганов Все права защищены