5 авг. 2007 г., 11:57  

Греховете на Алкистис 

  Проза
1779 0 2

Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.

35 мин за четене

 

Греховете на Алкистис

 

византийска народна приказка

 

 

 

   Имало едно време, една много загадъчна земя, която се простирала на юг от студени, студени планини. Това било древна земя, обитавана от зли вещици, добри горски духове, надарени нимфи и кръвожадни върколаци. В тази земя, в една отдалечена и много гъста гора, от край време се издигал стар, мрачен манастир. Никой не смеел да припари до този манастир, защото, за да стигне човек до него, трябвало да мине през гъсти и непрогледни усои, да оцелее сред митичните същества, обитаващи тези земи и да се опази от злите и оскотели горски хора, които насилвали всяко срещнато живо същество с огромните си и гривести “паламарки”, независимо дали е двуного, четириного или… без крачета. Тъй само го насилвали, че едва направило няколко крачки, и вътрешностите му се изсипвали по земята, а бездиханното тяло по-късно ставало ловна шуба на оскотелите горски люде, които се наричали Рангели. Въпреки страхът от непознатите земи, “гардеробът” на Рангелите се обогатявал непрекъснато, защото хорското любопитство край нямало.

   В стария манастир живеели единадесет монахини и една майка игуменка, която се казвала Алкистис. Тежките порти, съществата, обитаващи близките гори, и страхът от Господ пазели монахините от поквара. Слувало се, макар и рядко, в обителта да нахлуят озверели Рангели, за да ядат месо, да пият вино и да изкормят с паламарките си някое от момичетата, но старата и добре охранена Алкистис секвала меракът им като изскачала иззад някой ъгъл без расо. Тялото ѝ било набръчкано като стар пергамент и покрито с черни сплъстени косми. Виждайки я по организъм, Рангелите надавали дивашки викове и хуквали да бягат през глава, мислейки старата игуменка за едър и изгладнял представител на своите естествени врагове сред природата – Върколаците. С бухлатата си и зловеща снага, майка Алкистис успявала да държи настрана от монахините всички злокобни създания, обитаващи свещените манастирски земи. Но най-голямото зло не били горските същества, а една срамна тайна, която престарата игуменка криела от много, много години насам… За тази тайна мрачни спомени на Алкистис навявали едно старо дъсчено сандъче с метален катинар, златен черковен кръст и прашен пясъчен часовник, в който вместо пясък  имало гъста семенна течност, примесена с девича кръв и руйно вино. Всеки ден от горната в долната половина на часовника се сурвала по една капка от омайното биле и карала старата игуменка да страда за греха, който някога била извършила. Дали Господ нявга щял да ѝ прости за стореното и дали би могла да спре злото, което отприщила преди шестдесет и една години, само загадъчният часовник би показал, преди да капне и последната капка от дяволската течност.

   Всеки ден монахините ставали в ранни зори и започвали да се молят. Следобед се отдавали на игри и закачки, които включвали и плътски удоволствия, осъществени с помощта на едър черен овен, няколко яребици и разбира се собствените похотливи ръце, крака и езици на монахините. След вечерята, която винаги била много скромна, сестрите отново се впускали във вихъра на страстта, сякаш обладани от нечиста сила. Само една монахиня не участвала в тези забави и това била най-малката от тях – сестра Ксанти. Всеки ден щом започнели дяволските игри на сестрите, майка Алкистис, която неспирно правела безуспешни опити да ги предотврати, заключвала вече седемнадесетгодишната Ксанти в килията ѝ с два месингови катинара и я заставяла да се моли горещо и да не обръща внимание на греховните стенания, огласящи манастира. Сестра Ксанти била най-чистото и непокварено дете на света, което успяло да остане неопетнено, въпреки обстановката, в която се налагало да прекарва дните си, под почти задушаващите грижи на майката игуменка. Но защо старата, черна и космата като див звяр игуменка така се стараела да опази Ксанти от похотта, която сякаш властвала над тези южни земи? Само един човек знаел това – самата Алкистис.

   Минавали се дните, животът в манастира си течал все така монотонно – молитви, содомия, молитви, содомия… докато един ден младата Ксанти започнала да се момее, присърбяло я между краката, почувствала празнина и, чудейки се как да спре силния и непознат сърбеж, през чистото ѝ като непокварена жетварка съзнание преминала небогоугодна мисъл – да вкара колкото се може по-надълбоко дебелата и силно закривена на една страна манастирска свещ… желанието ѝ било толкова силно, че клетото създание хванало свещта с двете си малки като маслинови клонки ръчици и с тежка въздиша я наместила там, откъдето идел сърбежът. Аха да набута огромната свещ в себе си, и майка Алкистис, която съвсем случайно минавала покрай килията на Ксанти, се затичала и изтръгнала из ръцете на все още непокварената монахиня свещта, която сякаш била издялана и подхвърлена от самия Дявол, за да вкара в грях горкото дете. Все още зашеметена от многото събития, които се случили за по-малко от миг, Ксанти получила силен плесник от огромната като мечешка лапа ръка на майката игуменка. Беснеещата и с пяна на уста Алкистис влачела за косата момичето, което просто искало да се почеше, удряла я през лицето, ругаела и редяла молитви безспир. Когато Алкистис се успокоила, със злоба, в която едва-едва се прокрадвали и нотки на страх, заклела горкото същество никога, ама никога повече да не прави така. Със сълзи на очи ѝ обяснила, че сърбежът, който като гейзер извирал из дълбините на тялото ѝ, е греховен и лично е предизивкан от Дявола, чиято единствена цел е да вкара в коварните си мрежи невинните момичета и да ги обрече на вечни мъки и разврат в самото лоно на Ада. Не пропуснала да ѝ спомене и, че жадните за кръв и моминска плът Върколаци, които сновели навън и огласяли със зловещ вой нощта при всяко пълнолуние, само чакали някое девойче да изгуби своята невинност и се втурвали към него, впивайки огромните си зъби в греховното тяло и пръскайки своето адско семе във всички естествени и неестествени отвори, докато от момичето, което прегрешило пред Господа, не останела само лепкава пихтия, силно воняща на смърт.

   След тази случка Ксанти получила наказание една седмица да стои заключена в килията си на пост и молитва, но се минали само три дена и една от монахините – сестра Мария, ѝ пъхнала ключа под вратата, защото ѝ дожаляло за горкото дете, а пък и тайничко се надявала да успее да приобщи Ксанти към сестринските оргии, които ката ден огласяли околностите на стария манастир и плашели горските животни, които пък от своя страна си мислели, че това са гладни хищници, търсещи крехко месце. Сестра Ксанти първоначално не обърнала внимание на ключа, мислейки си, че тово е ново дяволско изкушение. Въпреки, че много искала да изкупи греха си, в късния следобед дочула отново стенанията, които кънтели из мрачните коридори на светата обител по-силно отвсякога. Любопитството на доброто и силно глуповато създание и този път взело превез над здравия разум и то, с тихи стъпки на нимфа и устрем на ястреб, се насочило към вратата, въорежено с ключ и увереност на олимпийска богиня. След като преодоляла вратата, която се явявала неестествена преграда към непознатия и мистичен свят на телеснoто удоволствие, малката хитруша нетърпеливо се заизкачвала по голямата вита стълба, която водела към помещението за тихи игри. Игрите обаче никак не били тихи, както само след миг щяла да се увери и самата сестра Ксанти. Сякаш кокалестите крака на младата монахиня сами я водели към  стаята за удоволствия, а воплите на сладострастие ставали все по-силни и по-силни, докато Ксанти не се озовала пред открехната врата и не видяла най-потресаващата гледка в своя жалък животец на божия слугиня: голите и посинени сякаш от бой с Минотаври тела на десетте монахини се гърчели от дяволска наслада, докато в тях влизали какви ли не предмети, чието предназначение било преди всичко за църковна служба. Върху едно трикрако столче, обърнато наопаки, три от сестрите бясно лижели изранените си тела, опиянени от кръвта, а старият черен овен, който им “служел” вярно от около тринадесет години, изливал своите немощни вече “сокове” право в зейналите от силния екстаз усти и широкоотворени рани, покачен върху импровизиран олтар. Досами тях, останалите седем монахини направо разкъсвали телата си, набивайки една на друга всевъзможни рамери от свещите, ползвани по-рано за църковната служба, а една от сестрите, поемаща у себе си цял свещник, не спирала да пъшка молитви, дори когато един от опитомените вълци впръсквал рядкото си семе дълбоко в гърлото ѝ. А дяволският часовник не спирал и не спирал да отмерва безмилостно времето. Но това далеч не било всичко… един престар, загубил отдавна своя разсъдък бивш владика, наричащ себе си Филотей, качен от монахините високо в една ниша, за да ги наблюдава като Господ, ги замерял със своите старчески изпражнения и храчел горчиви туберколозни храчки право върху разгорещените тела, като не спирал да повтаря отдавна заучени и оттекващи в помътнялото му съзнание молитви към Господа. При вида на всичко това, премладата Ксанти, необръгнала още на новите църковни традиции, надала такъв ужасен писък, че събудила дори мъртвите духовници, които до този момент почивали спокойно в скверните земи на манастира. Писъкът разбира се не бил чут от огласящите цялата околност монахини. Уплашена до смърт, Ксанти тичала из старата сграда, колкото сили има и накрая, задъхана, се озовала в едно мрачно помещение, намиращо се в най-старата и влажна част на подземията – Анусът на дявола -  зона, забранена за всички монахини, чиято забрана била наложена лично от старата игуменка Алкистис. Тъкмо дошла на себе си и понечила да се махне от злокобното място, сестра Ксанти съзряла една ракла, облицована с човешка кожа и встрани от нея свещ, изглеждащата така, все едно е запалена преди малко. Открехнала раклата и вътре намерила едно малко сандъче, заключено с катинар, стар черковен кръст със засъхнала кръв по него и един пясъчен часовник, пълен с някаква странна течност, която не спирала да капе и скоро щяла да изпълни изцяло долната половина на часовника. Злорадото езиче на любопитството отново зализало младото момиче, но с още по-влажна и лепкава целувка и Ксанти напънала с все сили катинарът на сандъчето… търкаляла се с него по земята, удряла го с кръста, стискала го между едва напъпилите си гърди, но – нищо. Изтощена и много изплашена, Ксанти се прибрала в килията си с ясното решение да намери ключа от сандъчето и да се върне в Ануса на дявола.

   Минала се седмицата, през която най-младата и невинна монахиня в манастира била наказана. Майката игуменка, която през тази седмица била на гроздобер и не разбрала, че Ксанти е напускала килията си, се завърнала. Но сестра Ксанти вече не била същата – любопитството ѝ не ѝ давало и миг покой, а дяволският сърбеж с всеки изминал ден ставал все по-силен и по-силен. Но веднъж, докато Алкистис се къпела, сестра Ксанти, която я поливала с вода, съзряла нещо да блещука изежду гърдите на старицата, които наподобявали рунтави бохчи за жито. Черните и дебели като опашка на манастирски плъх старчески косми почти успявали да прикрият силния блясък, но гарвановите очи на сестрата, която бавно, но сигурно поемала по пътя на безбожието и упадъка, познали безпогрешно изкусителния блясък на златото. Решена да разбере какво носи игуменката на врата си, монахинята сипала във виното ѝ жабокрек – билка, която Алкистис пиела, за да потиска сексуалното си желание, но в такова количество, че да подейства най-силният страничен ефект на билката, а именно предизвикването на мъртвешки сън. Вечерта, когато всички монахини заспали след уморителния ден, сестра Ксанти се промъкнала в одаята на игуменката и само след миг заровила ръчици в космите на спящата като мъртвец старица. След кратко лутане Ксанти усетила хладната целувка на златото и с блясък в очите го задърпала, представяйки си как ще избяга с него далеч от греховното място и ще види истински мъж. Ама съвсем истински, не като стария и безумен владика, който бил брат на една магьосница, стара приятелка на майка Алкистис и въпреки, че е забранено, майката игуменка го взимала в метоха, за да го разсее от скучното му ежедневие. И когато срещне мъжът, ще му подари златото, в замяна на това, заветният мъж да ѝ открие тайните на любовта и вовеки да спре силния девичи сърбеж. Глупаво, нали?! Монахинята започнала да маха един по един еластичните косми от вълмото, което била отскубнала, сграбчвайки златния къс и си повтаряла: “ще спре сърбежът, няма да спре”. Когато хвърлила на пода и последния косъм с думите: “ще спре сърбежът”, във фината длан на девойката, под студения блясък на пълната луна, проблеснал фино изработен златен ключ. На малката любопитка не ѝ трябвало много време, за да разбере за къде е този ключ – той щял да отключи отговорите на голяма част от нейните въпроси. Не се минало и час и Ксанти отново се озовала в Анусът на Дявола. Трепераща от страх, но и жадна за отговори, тя смело пристъпила прага на малката стаичка, отворила зловещата ракла и отново извадила сандъчето, кръста и часовника. Осветявана единствено от мъждукащият пламък на свещта, която сякаш била застинала във времето, нетърпеливата монахиня пъхнала малкото ключе в катинара. Чуло се щракване. С треперещи и влажни ръце сестра Ксанти надигнала капака и… „О, ужас!“ – разбрала, че е по-добре да не го бе правила. В тоз час малки и зли същества излетели от сандъка и започнали да хапят момичето по глезените и лактите. Малките зли феи с огромни зъби, крилца на прилеп и влажен поглед погнали глуповатото момиче из мрачните коридори, късайки цели парчета месо от него. Несретницита тичала като обезумяла из дяволския лабиринт, препъвайки се в тлъсти и влажни плъхове в размножителен период. Едва успяла да се добере до своята килия, Ксанти хлопнала тежката врата право пред широкоотворените усти на малките хвъркати изчадия, които се наричали Пападулки. Но те не се и опитали да проникнат при многострадалната монахиня, а изхвърчали право през камбанарията и се пръснали по целия свят, разпространявайки похот, содомия и поквара – начин на живот, който до този момент бил познат само в мрачния манастир и неговите земи. С пронизителни писъци, сякаш идващи право от деветия кръг на ада, Пападулките пръскали порочните си телесни сокове във всеки човек, чието сърце преливало от добрина. Така и до ден днешен, колкото повече добрина носел един човек в сърцето си, толкова повече похот и низки страсти таял в душата си. Разпространението на содомията по света било само първата стъпка към сливане на царството Сатанаилово с Горната земя. Втората и окончателна стъпка тепърва предстояла… дяволският часовник, по-свиреп и безпощаден от всякога, правел всичко възможно часът на Дявола да настъпи по-скоро и да пребъде.

   В това време, сестра Ксанти, уплашена до смърт и с кървящи рани, помолила Господ да се смили над душата ѝ и да върне всичко както си е било… но Господ не ѝ отговорил, не дал дори и знак, че е склонен да прости грешката ѝ и да спре злото, което била отприщала с безграничното си любопитство. Тогава тя, с премалял от плач глас, заскимтяла жално, че единственото, което желае в момента, е да спре сърбежа, който вече сякаш изгарял вътрешностите ѝ. Изведнъж монахинята усетила странна топлина, която обляла цялото ѝ тяло. Обезумяла, Ксанти отворила вратата на килията си и се затичала по коридора, без въобще да знае къде отива и какво прави. Сякаш собствената ѝ похот я водела нанякъде. В последния половин час манастирът бил огласян от стенанията на монахините, примесени с адски вой, сякаш сестрите играели своите игри, но в необичаен час – почти полунощ. Това било самата истина – не след дълго Ксанти се озовала право пред открехнатата врата на стаята за тихи игри и щом надникнала, пред нея за втори път се открила гледката на упадък и морално разложение в самия земен дом на Господ… или може би бивш дом… Но този път гледката, въпреки че била много по-страшна от първия път, някак си била приета по-леко от все още непокварената телесно монахиня… нещо повече - гледката този път я възбудила до смърт и тя задраскала по вратата като току-що онодено от стар владика коте. Разбира се не била чута… Преди да тръгнат по широкия свят, Пападулките пръснали соковете на сладострастието си и върху иначе добродушните монахини и ги направили по-повратливи отвсякога… освен сестра Ксанти, която успяла да се заключи, още един човек в манастира не бил поел соковете на дяволските изчадия, не защото спял непробудно, а защото сърцето му било пропито с болка и неизкупени грехове…

   На фона на кръвожадната кръгла луна, вперила свиреп поглед през решетката на прозореца, право в изобилието от покварена плът и едва-едва мъждукащите пламъчета на множеството запалени обредни свещи, десетте сестри, докоснати интимно от злите феи – вестителки на Дявола, изпълнявали своя неприличен ритуал по встъпване в брак с Негово величество, Царят на Подземния свят. Но сестрите вече не били същите – Очите им били толкова огнени, че сякаш адът надничал през тях, гърдите им пък станали по-големи и със зърна, щръкнали заплашително напред, а кучешките им зъби станали по-дълги и се впивали яростно в плътта. Сякаш обладани от самия Дявол, монахините се гърчели под тежките и мазни тела на Върколаците, които набивали мощните си органи на възпроизводство до дъно в бившите божи поданички, а сега такива на Сатаната. Освен Върколаци, обезумелите монахини, ненаситни за плът и… кръв, пуснали в манастира и няколко Рангели и една доверчива нимфа, която след като била озлочестена от монахините и останалата сган, “дарила” вътрешностите си на изгладнелите чудовища, а кръвта си на прежаднелите монахини. Оргията била неизмерима по своята жестокост, безбожие и… отделяне на телесни течности. Навсякъде по пода имало кръв, мозък, разпилени вътрешности и сперма. Монахините измирали една след друга, защото дивите по природа Върколаци и оскотелите Рангели, във вихъра на животинската си страст, хищнически разчленявали телата им и изгризвали костите. А сестра Ксанти, която всеки миг можело да се пръсне от възбуда, яростно търкала набъбналия си от мерак чатал, наблюдавайки сатанинското пиршество през процепа на открехнатата врата. Тя дори не смеела да мигне, от страх да не пропусне нещо важно. Луната сякаш хранела с живителна сила побеснелите тела… върху загниващата леш на омъртвения черен овен по гръб лежала сестра Агапия и набивала дълбоко в себе си голям окървавен  кокал, който най-вероятно бил тазобедрената кост на бастисаната сестра Мария, а една все още мърдаща яребица, разпорвала с цялото си тяло вътрешностите на сестра Елада, която почти издъхвала, защото един от Върколаците я обладавал смъртоносно право в зейналата разкъсна рана в областта на гръдния кош. Скоро малцината оцелели грешни души се вкопчили една в друга в смъртоносна съвкупителна хватка, без значение дали са хора или диви зверове… не могли повече да издържат и умрели от сатанинската си страст, окъпвайки вонящата на животинска бърлога стая в греховната си кръв и разядените от червеите на злото карантии. Тогава окъпаната в любовните си сокове Ксанти се втурнала в стаята, за да се надене на все още натопорчения орган на единия от мъртвите Рангели, но не успяла – паламарката се превърнала в кула от пепел и се срутила под немигащия зловещ поглед на пълната луна. Неслучайно краката на младата Ксанти я били довели в тази стая на греха – именно тук щял да се извърши последният и дългоочакван ритуал по превръщане на Сатаната в пълновластен господар на Горната земя, а негов водач щяла да бъде самата Ксанти.

   От силната възбуда, сестра Ксанти почти изпаднала в безсъзнание, но необяснимата сила, която я довела тук, продължила яростно да я води по пътя на телесното себеопознаване. Почти изпаднала в агония от нестихващия сърбеж, монахинята бясно разкъсала расото си и впила нарасналите си кучешки зъби право в своята изранена плът, за да заглуши извиращата из слабините си сладострастна болка, докато на близката етажерка не съзряла един кръст, с който понечила да пресече сърбежа. Аха да забие кръста в слабините си и… неведома сила я спряла. В този миг часовникът ударил полунощ, тих ветрец, носещ миризма на смърт, раздвижил въздуха, свещите в мигом изгаснали и осветен от кървавочервения цвят на луната, в стаята влязъл не друг, а… самият Сатана. Момичето, уплашено изпуснало кръста на пода и той паднал в дълбока локва кръв, оплисквайки краката ѝ. Цялата трепереща от страх и възбуда, Ксанти отстъпила крачка назад, поклонила се и полегнала върху старата дървена маса, намираща се в средата на стаята, като разкрачила окървавените си крака широко, подканяйки Негово величество Дявола да я обладае вовеки. Той се усмихнал злокобно, извадил изпод тъмната си роба огромен, червен и грапав член и го вкарал толкова дълбоко в организма на девойката, че от очите ѝ потекли кървави сълзи. Докато Дяволът разцепвал монахинята сред камарите от човешки, върколашки и рангелски черва, тя сластно го държала за рогата. А на прага на вратата, покрусена стояла майка Алкистис, която преди малко била излязла от мъртвешкия сън, породен от свръхдоза жабокрек, и за пръв път от много години плачела. Плачела за последствията, които настъпили след нейните младежки прегрешения, плачела с кървави сълзи и горко се каела. Това било началото на края и тя не можела да го предотврати по никакъв начин. Дяволът обладал единственото останало в манастира дете, което Алкистис успяла да опази непорочно… то вече нямало да може да спре злите сили да царуват вовеки на земята и сега оставало само Дяволският часовник да отмери и последната зловонна капка от дяволското семе, а това щяло да стане съвсем скоро. Виждайки кръвожадния и злорад поглед на Дявола, който кахърел изпадналата в демонски екстаз монахиня Ксанти, Алкистис изпаднала в безсъзнание и се свлякла безпомощно сред скверните карантии. В следващия момент, сякаш целият ѝ живот преминал пред очите ѝ – видяла се като малко момиченце, което тича из зелените поля и помага на майка си, която била перачка, отменяла я в готвенето, а когато майка ѝ починала от странна болест, прихваната след изнасилване от жив мъртвец, малката Елпида (това било светското име на Алкистис) помагала и на баща си, който страдал много по жена си и пиел ката ден. Когато станала десетгодишна, Елпида напълняла като майка си и всички деца започнали да я отбягват, тя много страдала и намирала утеха само в приятелите на възрастния си баща, които били единствените, отнасящи се мило към нея – почти всеки ден някой от беловласите господа я взимал от школника и я черпел със сладкиши, след което обсипвал с целувки пухкавото ѝ телце и за финал се търкал в престилчицата ѝ и я колосвал. Елпида сама изпирала колосаните престилчици и гащички, както мама я е учила и не се сърдела, въпреки че не рабирала, защо чичовците я цапали така, ту по престилчицата, ту по косичката, ту по працалените ѝ куклички. Когато станала на тринадесет тя най-после разбрала защо чичовците правят така и директно предложила на всеки един от тях да я направи истинска жена. Но те категорично отказали, защото се гнусели от все по наедряващото ѝ тяло. Когато получила и последния отказ, малката Елпида, разплакана, избягала в близката гора, за която се разказвали легенди, че била чудотворна. Застанала над едно изворче, в което се отразявало синьото небе и си пожелала да стане истинска жена - красива и стройна като майка си на младини. Чистите ѝ момински сълзи покапали в изворчето и в този миг, от гъстите и мрачни усои се появил елегантен господин, който ѝ предложил нещо вълнуващо – да я превърне в това, което иска, но в замяна да му дари чистата си и непорочна душа. Отчаяното момиче веднага приело. По поръка на господина, отишло до близката църква и откраднало един златен кръст, след което се върнало при изворчето и със сълзи от гняв на очи, собственоръчно се обезчестило с черковния кръст, тъй, че девичата кръв да рукне право в бистрото изворче. Когато това станало, актът бил извършен – вече душата на горкото дете принадлежала на елегантният господин, който всъщност бил самият Дявол. Той извадил голяма стъкленица с красиви извивки и загребал от изворчето кръвта, след което обладал малкото момиче, а накрая излял горчивото си и прокълнато семе в стъкленицата. За да не изгуби руменината си, Дяволът дал на обезкървеното момиче малко вино, като ѝ обяснил, че това е втората стъпка към превръщането ѝ в истинска жена. Накрая, за да свие сланините ѝ, я ударил с всичка сила в стомахчето и тя повърнала виното право в стъкленицата. Вече, събрал всичките необходими съставки, Сатаната отпил малко от течността, последван от Елпида. Накрая сложил кръгъл стъклен похлупак върху изящната стъкленица и тя се превърнала в пясъчен часовник. Малко след като Елпида оптпила от течността, тя се превърнала в стройна и красива млада госпожица, Дяволът изпълнил обещанието си, но подлостта му била безгранична - той повърнал всички извращения, похот и срамни болести в изворчето… те веднага се превърнали в неговите хвъркати слугини – злите феи Пападулки, и кацнали в един кух пън, който Дяволът претворил в малко дървено сандъче. След което откъртил един свой златен зъб, стрил го между грапавите си ръце и изваял малък ключ, с който заключил сандъчето, метнал го право в крехките ръчици на Елпида, която едва не паднала, и ѝ изкрещял цялата истина в лицето, каква малка глупачка е и как с детската си невинност му открила пътя за господство над Горната земя. След като си тръгнал Дяволът, Елпида, разплакана, заровила сандъчето, окървавения кръст и дяволския часовник близо до изворчето, а ключето взела със себе си. Вместо да се радва на новия си външен вид, момичето горчиво плачело и се вайкало, какво бе причинило на света със своите глупост и суета. По пътя към къщи, с пръст по ръцете и кръв между краката, Елпида се чудела от една страна дали ще е жива след шестдесет и една години, когато в последния – шестдесет и първи ден на тази година, когато часовникът ще отброи и последната капка, ще трябва да се извърши жертвоприношение – със същия този кръст на греха да се оноди чисто и непокварено девойче, ненавършило осемнадесет, чиято девича кръв да се влее в същото това изворче, а от друга страна - дали ще успее да опази сандъчето със срамните болести и похотта заключено и далеч от хорското любопитство. Животът сякаш свършил за горкото дете в този момент. На всичкото отгоре, когато се прибрала в къщи, Елпида заварила стария си и вечно пиян баща в много грозна ситуация – той лежал със сухото си тяло върху кухненската маса и се съешавал със свинята-майка, която най-безотговорно бил извлякъл от кочината, отделяйки я от сукалчетата. Около масата пък били насядали приятелите на баща ѝ и се наливали с вино, а когато съзрели малката Елпида такава стройна и хубава, господата, които до вчера се гнусели от нея, в миг ѝ се нахвърлили и, въпреки че тя вече не искала, те я насилили право пред опиянения поглед на баща ѝ и грухтящата му невеста. Щом се олабили, старците взели малкото ценни вещи от скромния селски дом, заплюли стария скотоложец и развратаната му дъщеря и си тръгнали. Но Господ отредил на малката несретница още мъка. Червеното вино, погълнато от стария ѝ баща, съвсем замъглило съзнанието му и той, до последно борейки се със самия себе си, не издържал и осквернил едва дишащата си дъщеричка, която толкова много обичал, след което, клатушкайки се, я сложил да си легне, защото на подпухналото ѝ личице било изписано, че е преживяла много през този ден. На другата заран баща ѝ издъхнал. След като няколко години мъченицата живяла сама в прокълнатия дом, издържайки се като майка си, с пране на чуждите дрехи и отдавайки тялото си на свещеници, кръчмари и стари пройдохи срещу насъщния, Елпида била настанена в приют към една черква, а оттам една стара монахиня, виждайки ангелското ѝ личице, я прибрала в мрачния манастир, в който след дълги години станала игуменка и се прекръстила на Алкистис. Дяволските предмети, които единствени напомняли за греха ѝ, скрила в една ракла и оставила да тлеят в най-прокълнатата част от манастирските подземия, наричана Анусът на Дявола, заради езическите ритуали, изпълнявани на това място, преди да бъде издигнат манастира. Когато една от старите монахини родила бебе, то било обявено за дете на греха и за малко не станало жертва на горските чудовища, но майка Алкистис се смилила над него, виждайки шанс това дете да изкупи греховете ѝ. Въпреки че сестра Ксанти била гледана като птичка в кафез, броени дни преди да капне и последната горчива капка в долната половина на Дяволския часовник, Рогатият я покварил и отстранил и последната заплаха, господството му над Горната земя да пребъде.

   Изведнъж Алкистис усетила нещо влажно да изгаря лицето ѝ. Тя се свестила и видяла над себе си Сатаната, който изливал порочните си сокове право върху нея, за да я унизи. Встрани от тях, върху дървената маса, сестра Ксанти съгрешавала с планински козел, най-вероятно друг прислужник на Луцифер. След като бил употребен, козелът паднал бездиханен от Ксанти. Тя го бе захапала смъртоносно с острите си зъби, изсмуквайки и последната му капка живот. След това се подмила с част от светената вода за богослужебни цели, а другата част лиснала яростно в набразденото от мъка лице на майката игуменка. Дяволът прогонил Алкистис от манастира и я заставил да се скита из зловещите гори, докато не настъпи шестдесет и първия ден, който щял да ознаменува краят на доброто завинаги.

 

                                              

**********

 

   След като се скитала няколко дни из мрачната дъбрава, Алкистис най-после се добрала до старата кула, в която живеела нейната приятелка, магьосницата Фота. От мерки за сигурност, Алкистис бродела гола из населените със зли същества гори, но когато пристъпила прага на кулата, тя си облякла отново расото, за да не изплаши старата магьосница. Разбрала какво се бе случило, Фота прегърнала приятелката си и започнала да я утешава. Двете приятелки дълго разговаряли, а през това време изкуфелият син на Фота Филотей ги замервал с изпражненията си и ги благославял. Магьосницата била свикнала с игрите на клетото си чедо, но Алкистис се разгневила ужасно. След като я уцелил по главата с ръждясало кандило пълно с изпражнения, игуменката не издържала, станала и го пребила с камъни и тояги. Въпреки че Филотей издъхнал веднага, престарата Фота не се разсърдила на приятелката си, защото игуменката бе преживяла твърде много през дългия си живот и трябвало да намери отдушник. Напротив, нагостила я с чорба от гномски стомахчета и я сложила да си легне. Ала още преди да се е съмнало я събудила и ѝ казала, че от сигурен източник, а именно една тлъста сова, разбрала, че след няколко дни в манастира щяла да се вдига тежка сватба… Дяволът и неговата невеста ще се врекат във вярност и ще станат Цар и Царица на злото. Една от причините за тази прибързана сватба бил… все по-нарастващият с всеки изминал ден търбух на Ксанти. Като разбрала, че доброто дете е прихванало от дяволското семе, Алкистис се свлякла безпомощно на земята и заридала. Но Фота ѝ подала жилестата си ръка, вдигнала я и ѝ казала, че не всичко е изгубено. Дали заради преклонната си възраст или пълното отчаяние, загнездило се в старческата ѝ душа, Алкистис не разбрала какво има предвид приятелката ѝ. Но след като Фота се усмихнала загадъчно и вперила дълбокия си и влажен поглед в игуменката, облаците на старческото умопомрачение в миг се разсеяли и светъл лъч озарил помътнелия бабешки поглед. Двете старици се прегърнали и целунали, благодарили на Господ и… зачакали с нетърпение деня на сватбата.

   Случайно или не, денят на сватбата и раждането на бебето (дяволската бременност има продължителност 9 дни) съвпадали с шестдесет и първия ден на шестдесет и първата година от сключването на съюза между Сатаната и малката пухкавелка Елпида. Ето че настъпил заветният ден, от Долната и Горната земи заприиждали гости: Върколаци, Зомбита, Вампири, Рангели, Гераски, Чакърета, Жулеи, Плезеи, следвани от Вещици, Скелети, Пападулки и забравени от Бога души. Сватбената рокля на булката била съшита от кожа на мегалодон, скроена така, че да придържа огромния корем на Ксанти. Воалът, изтъкан от паяжина на адски паяк, бил гордо носен на крака от пет риби. Церемонията се провеждала в най-голямата черква на манастира, а Дяволският часовник, качен на амвона, вече отмервал последния час, капката напирала да се сурне и да извести края на доброто. Дяволът и бъдещата Царица на злото вече стоели пред олтара, на който бил закичен обърнат наобратно кръст и се вричали един на друг. Алкистис наблюдавала кротко церемонията, скрита зад мощната гърбина на Човека-вълк. Фота пък тършувала из Ануса на Дявола, в търсене на нещо. Малко преди булката да произнесе заветното “Да!” и Пазителят на портите на Долната земя да ги признае за съпруг и съпруга, бебето напънало Ксанти отвътре, тя се свлякла на пода и го изстреляла. То излетяло с такава скорост, че отнесло половината глава на един от гостите – проядено от червеи зомби. Без да чака повече, старата Алкистис, с пъргав скок на неопетнена сърна, сграбчила малкия дявол за рогцата и хукнала през глава към гората. Конницата на Дявола и всички гости хукнали след нея, но овехтялата грешница цепела въздуха по-бързо от Баба Яга с метлата. След дълга гонитба, краката на Алкистис не издържали и тя рухнала немощно, падайки върху бебето. От силния удар и тежките телеса на игуменката, главичката на бебето се приплескала и рукнала черна кръв. Страхувайки се да не го изгуби, Алкистис свалила расото си и повила раната на бебето. В този миг всички гости, които били обградили в дяволски кръг игуменката и бебето, уплашено отстъпили крачка назад. Тогава Алкистис съзряла изворчето, което търсела и веднага се завлачила към него, мъкнейки бебето за превръзката. Таман стигнала до извора и Дяволът дръпнал бебето из ръцете ѝ. Креснал ѝ, че за последен  път се е провалила и, че няма никакъв шанс да спаси Доброто, след което уринирал върху нея и натрошил краката ѝ с жезъла си. Тя обаче не се предала и посегнала с трепереща ръка към бебето, но току-що появилата се Ксанти, отхапала нахалната старческа ръка с острите си зъби и я загризала лакомо, облизвайки окървавените си устни със змийския си език. Вече изгубила всякаква надежда, грешната Алкистис решила да се отдаде на смъртта. Но тъкмо склопила очи и нещо тежко тупнало върху набразденото от годините чело. Когато отворила очи, видяла златен кръст да стърчи от челото ѝ. Черковният кръст, който преди шестдесет и една години отворил дупка между краката ѝ, сега пробил дупка в челото ѝ. Първоначално помислила, че Господ ѝ го праща, но след това съзряла високо над главата си да ѝ маха Фота, яхнала Еднорог. Събрала последни сили и готова в последната секунда да изкупи греха си към този свят, майката игуменка Алкистис, с демонски рев, измъкнала с единствената си ръка кръста от челото си и яростно го забила между крачетата на малкото момиченце с рогца, което висяло от едната ръка на своя баща – Дяволът. В другата му ръка, изящният Дяволски часовник отмервал последната капка, но малко преди да капне тя, рукнала моминската кръв на бебето и обагрила изворчето. Часовникът веднага се пръснал на хиляди парчета и разкъсал телата на всички зли същества, независимо дали са от този свят или не. Светъл лъч от небето изгорил всички зли очи и адът погълнал неканеното зло в своята зловонна огнена паст. Дяволът изпищял зловещо и проклел всичкото добро, що се е раждало по тоз свят… след малко, адът погълнал и него. Това чакала да види Алкистис, за да може да умре спокойна и да се възнесе пречистена в царството на Господ. Миг по-късно, с много усилия, Смъртта я натоварила на своя керван и поела към Небесното царство.

   Още на шестдесет и втория ден от годината, цялата манастирска гора се прояснила, злите същества се сринали право в Долната земя и отстъпили раззеленилата се гора на нейните законни притежатели – горските животни. Магията се вдигнала, но последствията от отвореното сандъче със срамотиите останали.

След като погребала майка Алкистис, мъртвото си дете и гниещите останки от сестрите в манастирските лозя, Ксанти, която възвърнала предишната си доброта, се сбогувала с Фота и напуснала тези земи, които ѝ навявали само лоши спомени. Установила се на север от Карпатите и създала семейство с един млад гробар. Родили им се две хубави дечица – момче и момиче, които носели красивите имена Опро и Гея. Но вследствие на първата тежка бременност на майка им, те се пръкнали с дефекти – репродуктивните органи на момичето се проявили у момчето, а неговите – у момичето. Когато поотраснали, Опро много се потиснал, но не и Гея – тя била щастлива, защото можела да помага на мама да се чувства по-добре, когато татко се губел по кръчмите по цяла нощ. А понякога помагала и на братчето си да не се мъчи в нужника. Но момченцето се чувствало безполезно и веднъж отишло разплакано в близката гора и се помолило на Господ да стори тъй, че и то да може да помага на мама… няколко чисти сълзички капнали в близкото блато и зад един храст се появил добре облечен господин с черна шапка, загащил панталоните си и казал… “Има начин!”.

 

 

 

 

                                                 КРАЙ      

 

 

 

© Даниел Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Радвам се, че се намират хора, които да харесат произведенията ми. Това ми дава стимул да продължа да пиша
  • Честно казано на мен това произведение много ми хареса! Наистина ми стана доста интересно. Прочетох и останалите които също ми грабнаха вниманието! Поне това е моето лично мнение. Дано да публикуваш още! Интересно е!
Предложения
: ??:??