Аз съм убиец… Господ да се смили над душата ми, убих я.
Октомврийският вятър тънко се киска в ушите ми, докато ги щипе с ледени пръсти.
Възрастен мъж съм, на 47 години - знам, че точно той е причината пламъчето на свещта да примира в шепите ми. А защо ми се струва, че иззад рамото ми наднича покойницата и леденият дъх, който вкочанява пръстите ми е нейния? Сякаш със злобен съсък ме пъди оттук. Внезапно омекнал от страх бързо обръщам глава, усетил нещо зад гърба си и още повече отмалявам, когато осъзнавам колко съм глупав. Жена ми се е изправила зад мен с шишето за преливане в ръце.
-Мамооо, мамоооо - извива тънко и накъсано гласът й, - грешна съм пред тебе, майчицеее… Божичко, да почива в мир душата й. Мамоо, нали там вече си добре, майчицеее…
Иззад зъбите ми се надига ръмжащо ридание. Иде ми да кресна: „Айде, стига театри, и без това няма публика. Кого оплакваш, за кого виеш – нали ти я кълнеше и ревеше, че животът ти е дотегнал заради нея.“ Паля цигара, гърбом към вятъра, за да запуша устата си, преди да е казала нещо. Тръгваме приведени към изхода. Не разговаряме, всеки е забил поглед в земята и сякаш не вижда къде стъпва.
Знам, че сега тя ще се затвори в спалнята и дълго ще плаче. Аз ще си пусна телевизора и ще гледам новините, без да чуя и една дума от тях. Завиждам й за женската привилегия да се нареве дълго, с глас, до премала. И на мен неистово ми се иска. Вече три седмици все едно някой е натиснал копчето за „пауза“ и не живея, не чувствам, не мисля. Три години мислех, че умре ли тъщата, ще си отдъхнем всички, щом от плещите ни се смъкне камъка на двадесет и четиричасовата заетост по нея. Отвориш очи – и първата ти мисъл е тя. Памперсът трябва да й смениш, да я нахраниш, да й дадеш хапчетата… Който поне седмица не е вдигал отпуснато, макар и няма и 50 килограма тяло, който не е тъпкал лъжица със стрити таблетки между стиснати беззъби челюсти, не е бърсал слюнка и повърнато мляко – да се прекръсти и да рече: „Сполай ти, Боже, че живея!“ 
Най-много за тъщата се грижеше жената. След инсулта я прибра у дома, уж докато се възстанови, но това така и не се случи. Три години гледахме как свитата купчинка под одеалото все повече и повече се отдалечава от образа на незлобивата, щедра жена, която обичаше да ни посреща и криеше болежките си от нас, за да не ни притеснява. Промени се и жена ми - първата година нищо не казваше, правеше всичко сама и не даваше на никого от нас да върши нейната работа: „Тя е моя майка, значи си е моя грижа.“ Но я виждах - раменете й увисваха все по-надолу, устните й се превръщаха в тънка черта, очите й потъмняха. Все по-рядко я чувах да говори на болната, да я уверява, че всичко ще се оправи, всъщност, все по-рядко й говореше. Защото когато говореше с нея, то беше да излее натрупаната горчилка от теглото.
Взе да ходи на църква в неделя. Преди се молеше за здравето на майка си. После – за своето собствено. Да й дава Господ сили да издържи, да не полудее…
Започнах да й помагам. Поне сутрин можех да нахраня бабата и да й дам лекарствата, жена ми трябваше да излиза рано за работа. На обед малката получаваше инструкции по телефона: „Нахрани я. Дай й вода“. Постепенно всички се превърнахме в болногледачи и в главите ни се загнезди приоритетно и неотменно задължение, което ни върза в апартамента - море, хижа или просто пикник на някоя поляна извън града станаха абсурдни химери. Синът и снахата започнаха да намекват, че очакват от нас от време на време да гледаме двегодишната внучка. „На теб я кръстихме, майко, а пък ти почти не си я виждала“. Избухнах, нарекох и двамата егоисти и неблагодарници,едва не се хванахме за гушите - жена ми се намеси, укроти ни, помоли за прошка, че досега не е помагала… Извини се за това, че се грижи за майка си, о, Боже!...През лятото взехме малката да я гледаме, докато синът и снахата бяха на море. За да се окаже после, че детето е стресирано след престоя у нас. Проговорихме си чак на погребението.
Лесно им беше на тях, не стъпваха във вмирисаният на кисело мляко и гниещо тяло апартамент. Ами малката? На шестнадесет е. Преди току се изтърси с куп приятелки у дома, пуканки си правят, телевизия гледат, или пък, грабнали по един дезодорант, пеят та се късат. Дразнех се, надуваха ми главата. Сега копнея за тая гълчава – наистина ли съм бил такъв тесногръд нервак? Откъде да знам тогава, че е Божия милост домът ти да кънти от детски смях, а не да е тих е празен като гроб? Откакто баба й лежи в бившата детска стая, а тя спи в кухнята, не е довела една приятелка в къщи. Срамува се. И не бърза да се прибере от училище. Шляе се с приятелки из града, ходи у тях да си учи уроците.
„ Прибирай се веднага след училище – скара се майка и миналият месец, - на теб разчитам денем да наглеждаш баба си, а на теб не ти пука.“
„Ми не ми пука – дръзко отговори малката, - не съм санитарка.“
Майка й въздъхна, прехапа устни… а после чак аз примигнах, изненадан от плясъка на шамара. Детето ревна и се скри в банята да се наплаче. Скочих, хванах жена си за ръката и просъсках:
„Никога повече да не си посмяла да я удариш!“
Тя изплашена притихна. Сигурен съм, че се изплаши най – много от плувналите в очите ми капки, които бях безсилен да спра и да скрия.После отиде в банята и двете дълго реваха, притиснати в прегръдка. „Прости ми, моето момиче, прости ми, заробих те, забравих те…“
Тогава се реших.
Покрай баба ми, лека й пръст, познавам билките още преди да се науча да чета. Водеше ме със себе си по поляните и ме учеше как да отрежа и да правя снопчета от равнец, жълт кантарион, енювче и хвощ… В такъв един ден тя задряма под рехавата сянка на млада круша на една поляна. Скучно ми беше, затова обиколих наоколо и възхитен открих едно голямо бяло цвете, реших, че е вълшебно, защото беше прекалено красиво, за да е проста трева. После открих, че на стъблото до него растат чудновати бодливи яйчица. Някои от тях се бяха разпукали и видях вътре черни семенца. Зарадван, че съм имал късмета не само да открия вълшебното цвете, ами и да мога да занеса семената му у дома, взех да ги събирам в шепи.
„Какво правиш?“- стресна ме пронизителния вик на баба, надвесена над мен.
„Ще го посеем в градината, бабо, виж какво красиво цвете.“
Тя изтръгна семенцата от ръката ми, хвърли ги надалеч и ме помъкна към вадата, където дълго ме ми. Разочарован, но най-вече и уплашен от непонятния страх в очите й, се бях разревал, а още повече се уплаших от настойчивите въпроси: „Яде ли от тия зрънца? Наистина ли не си ги опитвал?“ После ме прегърна и промълви: “Никога повече не пипай това цвете!“
Събота беше, излъгах, че има авария в цеха и ме викат. Тръгнах към вилната зона на града и събрах цяла кибритена кутийка със семена от татул. Изчаках в понеделник жена ми да тръгне на работа, малката обаче още се мотаеше в къщи.
„Хайде бе, закъсняваш!“
„Не бе, татее, имаме свободен час, щото съм от другата група за компютри и…“
„Айде, айде, стига си се обяснявала. Тръгвай, тъкмо ще платиш интернета и кабелната телевизия преди да идеш на училище“.
Пъхам й пари в ръката и буквално я изтиквам от апартамента. Слагам джезве на котлона – купил съм го от магазинче за лев и ще го изхвърля веднага след като сваря отварата. В хола изчаквам двадесетина минути след като съм сипал зрънцата в кипящата вода, нека изври до половината.Пресипвам после изстиналата течност в чаша, слагам му две големи лъжици захар и влизам тихо при тъщата.
„Бабо… бабо, пийни си чай“.
Тя върти очи и измучава нещо. Това значи отказ, ако иска да яде или пие, отваря уста. Пъхам чашата между устните й и и разливам част от чая върху одеалото – ръцете ми се тресат. Старицата се дави. Поемам дъх, стисвам зъби и насила отварям устата й и изливам отровата в гърлото й.
Тогава тя втренчва очи в моите. Такъв ясен поглед в тях не бях виждал от три години, сякаш за миг се върна онази, моята усмихната тъща, която ме наричаше „мойто момче“ и шеговито се караше на дъщеря си да слуша мъжа си. В тях сякаш проблясва тихо огорчено примирение. После тя затваря очи и диша тежко.
Не издържам, избягвам от стаята. Тя разбра! Разбра какво стана и немите очи бяха най-непоносимата присъда за греха ми.Рева като малко дете, разлюлян от ужас. Ужасен съм от мисълта какво направих, а още по-страшна ми е мисълта: „А ако не умре?“
Излизам от апартамента и се шляя безцелно, без да виждам и чувам нищо. От представата да се върна у дома и да открия тялото, краката ми омекват. Но трябва да го направя преди дъщеря ми да се прибере.
Мобилният ми телефон звъни – началникът на цеха ме търси. Със скован език му обяснявам, че ми е лошо.
„Иди на лекар“.
„Ходих, ама него го няма, шефе… моля ти се, води ме днес в отпуск“.
Тя лежи в леглото, прилича на заспала, но аз не мога да откъсна поглед от устата й – струва ми се изкривена от конвулсия. Ще я забележи ли друг?
Половин час след като се обадих на жена си, тя влетя в апартамента и писна като полудяла улулица, прегърна тялото,взе да милва белите кичури и да целува съсухреното лице, занарежда като отчаяно дете. В гърлото ми нещо се скъса.
„Стига… стига,не плачи, спаси се жената, спаси и нас…“
А тя, все още обвила слабите изстиващи рамене, се обърна с изкривено от мъка лице и ми се озъби:
„Ти това искаше, нали?“
Да ме беше изправила пред цял град, да ме бе нарекла убиец и да ми бе метнала примката на врата, нямаше да усетя така силно, че се задушавам.
Лекарят с уморена въздишка пише смъртният акт и вече е почти към края, когато промърморва съчувствено:
„Аз не ви питах – аутопсия ще желаете ли?“
Изстивам повече от мъртвата.
„Ми… - жена ми изхлипва, за няколко дълги като вечности секунди поглежда майка си и после се разплаква с глас. –Няма смисъл, то се вижда…“
…Риданията от спалнята постепенно затихват. След още половин час тя излиза оттам – с подпухнали очи и замаян от хапчето поглед. Сяда мълчаливо до мен, сковано протяга ръка и хваща моята. Стисвам пръстите й в отговор. Стисвам своето спасително въже – то трябва да ме издърпа от блатото на страха и самообвиненията. А всъщност трябва да се обвие около гръкляна ми и да го изтръгне.
Заради теб го направих, мила! Трябваше тя да умре, преди да умре душата ти, преди да я изгубиш в тъмнината на вината, която те смазваше всеки път, когато умората те караше да говориш на майка си всички онези горчиви думи. Никога няма да научиш истината. А тя е, че понякога смъртта е необходимост. Предпочетох да умре старата ти майка, вместо топлината между нас.Ние трябва да живеем, все още сме необходими на децата си.
А когато вече спрем да сме им полезни, когато на свой ред се превърнем във воденичен камък, под който да превият рамене...
Не довършвам мисълта си.
Страх ме е.