-Мхмгхъхъкх. Ъ. Какво, по...!?

Хиляди метални крачета топуркат по външната страна на съзнанието ми. Впиват се безпощадно, насъскани от нечий... друг Смисъл. Пробиват черепа. Усещам обсидиановите им остриета като сутрешен, пролетен вятър. Наточени като стомана лъчи отстраняват хирургически минингата ми. Идеите ми се пръскат навсякъде. Въображението ми се стича на кървави къдрици по раменете. Листо се рее, оцветено безплътно... в есенни цветове, превръща се в бучка лед. "Още една малка водка, с ЛЕД", каза Някой.

     -Мхмгхъхъкх. Ъ. Какво по...!?

- ХВАЩАШ ЛИ СЕ?

- ДА.

- СИГУРЕН ЛИ СИ, НЯМА ПОВЕЧЕ ДА ТЕ ПРЕДУПРЕЖДАВАМ?

- СИГУРЕН СЪМ.

- НЕ ЗНАМ КАКВО МЕ Е ПРИХВАНАЛО, НО НЯКАК СИ МИ Е ЖАЛ ЗА ТЕБ. ЩЕ ЗАГУБИШ, НАЛИ ЗНАЕШ?

- ТОВА ЩЕ ГО ВИДИМ ПО-КЪСНО.

- ИГРАЕМ ЗНАЧИ?

- ИГРАЕМ.

Стоях на каменни стълби, на забравено от света място. Бях решил да отделя тази вечер за Себе си. Местенцето беше толкова затънтено, че дори по земята нямаше пръснати спринцовки, приятелски подкрепени от туби с кале. Цветовете от надвисналите над мен клони се разстилаха по земята като жълт килим. Под светлината на залязващото слънце, оранжевите отражения създаваха усещане за неземност. Все едно се намирах в приказка. Двулитровата бутилка бира, купена от единственият магазин в мултивселената, в който я продават наистина СТУДЕНА, беше току-що дефлорирана и няколко глътки се стичаха по пресъхналото ми от дневната жега гърло. Заприказвах Се. Обичам да го правя понякога и точно тогава се чудех откъде да се започна. Дали да се скарам или да ползвам ирония относно някои скорошни ми постъпки. ИЛИ по-страшно - сарказъм. Може би - приятески, непринуден разговор, който да доведе до нещо по-сериозно, в крайна  сметка. Спрях се на последният вариант.

- Как си напоследък?

- Не се оплаквам като цяло.

- Хм! Има напредък, значи?

- Има. Мен, ако питаш, си е цял подвиг.

- Но, какво првиш тук сам, все пак?

- Ами мислех да прекарам малко спецялно време със себе си, така да се каже. Да измисля тема за следващият си разказ. Понеже знаеш как ми идват идеите. Като шамар малко. В най-лошият случай като представа за шамар.

Усетих зад себе си Присъствие.Всепоглъщащо, могъщо Присъствие. Беше Смърт.

         Някой довърши втората си малка водка и реши да не се бъзика повече. Поръча си ГОЛЯМА водка. В бара влезе красиво русокосо момиче. Може би на седемнайсет. Не даваше признаци на разум. Някой отчете и двата факта.

- ХАХ. ТОВА ОТКЪДЕ ГО ИЗМИСЛИ?

- НЕ БЯХ АЗ.

- КОЙ ТОГАВА?

- КАЗАХ ТИ ДА СПРЕШ ДА ДРЪНКАШ И ДА ИГРАЕШ. МОЖЕ И ДА СЪМ ПРОПУСНАЛ, КАТО СЕ ЗАМИСЛЯ.

- НЯМА ЗНАЧЕНИЕ И БЕЗ ТОВА ВЕЧЕ ГУБИШ.

- НЯМА ДА КОМЕНТИРАМ.

- ДОБРЕ, ДАВАЙ, ТИ СИ НА ХОД.

Смърт стоеше на коронката на едно глухарче и протягаше мързеливо костеливото си тяло. Беше МИНИАТЮРЕН, но като цяло изглеждаше точно така, както го описва Пратчет. Подпря се на косата си, изправи се и ме погледна. Никога няма да забравя този поглед. Окопитих се някак си.

- Как стана така, че те виждам. Не съм магьосник, още по-малко пък вещица. Не мисля и че ми е дошло времето.

- не е. няма и да дойде скоро. така поне пише, но това е без значение сега.

-Кое е тогава?

- това, че си част от една игра, необозрима за жалкото ти присъствие във вселената. няма да се впускам в обяснения. приеми, ако можеш, че две архе-сили си играят и по нещастно, за теб, стечение на обстоятелствата са включили и теб.

- Добре де, на какво играят?

- на живот. аз съм нещо като офицер в партиятя им, а ти пешка, на която и остава малко да се превърне в кралица. това обаче няма да стане. би нарушило ритъма на всичко. тук съм, за да те спра.

- Ще боли ли?

-нали ти казах, че не съм тук по работа. няма да умираш.

- Какво тогава?

- ще видиш. погледни ме.

        Нещо беше разфокусирана тая камера. Така си мислеше Някой. "И защо всички наоколо са се разтекли?". Някой имаше чувството, че трябва да върви след хората, да ги попива с парцал и да ги изстисква в голяма чаша с лед и резенче лимон. Големият Лош Приятел на момичето, което не даваше признаци на диагноза, влезе в бара. Хвърли един поглед на Някой, видя какво става и се нахили. Това и чакаше, разбира се. И без това куцаше денят откъм по-малки-от-мене-момчета-за-набиване. Или нещо по-добро. Хвърли втори поглед, който се разби в един стол и оля Някой отгоре до долу. На Някой му писна. Големият Лош Приятел го извика навън да се разберат по Мъжки.

       Пропадах... толкова надълбоко, колкото... не би могло да се опише. И видях Играта. Цялата партия. Прилоша ми. Обърнах се настрани и повърнах. Вселената, също. И какво? Тя продължаваше.

    Винаги съм мислил, че е много по-добре две момичета да отидат до тоалетната заедно, отколкото две момчета да отидат навън заедно. Нямах представа колко съм бил прав.

    Ритници се сипеха по главата на Някой, въпреки, че отдавна беше в безсъзнание. Отнякъде се появи нож. Две ченгета минаха и питаха за огънче.

    Нямате ли, момчета? Ок.

Впи се в корема и кръвта заизтича като водопад. Големият Лош Приятел избяга без приятелката си, но с ДИАГНОЗА!!!

-Какво по...!?

Стоях пред Смърт... Променен. "Защо трябваше да видя всичко това? Толкова ли беше важно за проклетата игра?!"

-да!!! - каза ми Смърт. - трябваше да си подготвен.

-За КАКВО?

-да се събудиш. истински.

      Отворих насълзените си очи. Слънцето изгряваше. Като никога преди. Изпълни ме невъобразимо щастие. Просто, защото съм жив.

-РЕМИ ЛИ?

-РЕМИ. КАЗАХ ТИ, ЧЕ НЯМА ДА ЗАГУБЯ. А МОЖЕ И ДА СЪМ ПРОПУСНАЛ.