Неделя е денят, в който хората обикновено си си почиват. Някои избират да прекарат времето със семейството си навън, да се разхождат, да пият по кафе с приятели. А други предпочитат да си останат вкъщи, за да почистят дома си, а след това блажено да легнат на дивана с книга в ръка. Но тази неделя беше по-различна от обичайните за квартала. До края на деня вече всички щяха да са научили за случилото се и дълго време щеше да се говори за него.

Беше около обяд, когато една полицейска кола караше бързо по улиците. Сирената на автомобила беше включена, а бурканът със синьо-червена светлина отгоре светеше във всички посоки. Хората поглеждаха през прозорците на домовете си, питайки се какво е станало. А полицейската кола мина през няколко улици, докато не стигна тази на седемдесетгодишната вдовица Дора Костова. Полицаите бяха дошли, защото в квартала се беше случило убийство!

* * *

Дора Костова се беше захванала да си приготви палачинки за закуска. Предишния ден видя интересна рецепта в едно кулинарно предаване. Водещият казваше „Такива палачинки не сте опитвали никога досега“. Дора си записа рецептата и беше решена да я опита. Първо счупи черупките на яйцата и ги изсипа в голяма бяла купа. Започна да бърка енергично с една вилица и погледна към листчето с рецептата колко мляко трябваше да добави. Но изведнъж усети силна болка в областта на сърцето и изпусна купата на пода. Не можеше да си поеме дъх и сякаш цялата стая се завъртя пред очите ѝ.

Довлече се с усилие до телефона, който беше закачен на стената и опитвайки се да диша, набра номера на приятелката си Нора, който знаеше наизуст. След три сигнала, показващи, че линията в свободна, Нора отговори на обаждането.

- Ало?!

- Аз съм... Дора... - каза насечено тя, притискайки гърдите си от болка. - Мисля, че... ще получа инфаркт.

Само след няколко минути пред къщата на Дора Костова имаше линейка с екип на Бърза помощ. Медиците прегледаха жената и ѝ казаха, че е получила микроинфаркт. Предписаха ѝ някои лекарства, които да пие и я предупредиха, че през следващите няколко дни трябва да си почива, докато се възстанови.

- Аз ще се грижа за нея – каза Нора, която през цялото време беше до приятелката си. - Ще остана тук и ще я наблюдавам – хвана ръката на Дора с усмивка.

Когато медицинските служители си тръгнаха, Нора помогна на приятелката си да се качи в стаята си. Мистър Дарвин притича бързо пред тях, докато те изкачваха стъпалата и пръв се настани в леглото на стопанката си. Дора изглеждаше отпаднала и едва се движеше. Когато легна на мекия матрак, беше готова веднага да се унесе в дрямка.

- Нека първо да те преоблечем – каза ѝ Нора. - Къде е нощницата ти?

- В гардероба – с немощен глас отговори Дора.

Приятелката ѝ го отвори и започна да оглежда дрехите по закачалките. Накрая видя бледосинята нощница и я взе. Но за миг забеляза нещо в дъното на гардероба, което привлече вниманието ѝ. Премести няколко рокли и сака, закачени там и видя пушката в дрешника.

- Какво е това? - с учуден глас попита тя.

- Пушката, която беше на съпруга ми.

- Но за какво ти е това нещо? Опасно е.

- Просто предпазна мярка. Никога не знаеш кой може да нахлуе в дома ти.

Нора бързо върна всички закачалки на мястото, за да скрие оръжието и затвори накрая гардероба.

Дора Костова спа почти през целия ден. Събуди се към шест с голям апетит. Реши, че може би организмът ѝ е свикнал с това да се храни все по едно и също време и за това сега ѝ напомняше, че е часът за вечеря. Насили се да стане от леглото, а Мистър Дарвин я последва. Тя отвори вратата и двамата тръгнаха към стълбището. Но още преди да беше успяла да сложи крак върху първото стъпало, Дора чу как вратата на гостната се отваря. Обърна се назад към коридора и видя Нора.

- Какво правиш? - попита я, сложила ръце на кръста си тя. - Къде си мислиш, че отиваш? Трябва да си в леглото.

- Аз... - Дора приличаше на малко дете, хванато от учителката си докато прави някоя беля. - Просто огладнях и...

- Връщай се в спалнята си! – почти заповеднически каза приятелката ѝ. - Ще ти донеса вечерята. - Доближи се до нея, за да ѝ помогне да се върне в леглото. - Настаних се в стаята за гости. Ако се нуждаеш от нещо, просто ме повикай. Искам да си почиваш и да се възстановиш напълно.

- Благодаря ти – облегна се на рамото ѝ Дора. - Не знам какво щях да правя без теб.

- Не ми се мисли какво можеше да се случи, ако не ми се беше обадила.

- Прекалено ината съм, за да умра толкова лесно – опита да се засмее дамата. - Няма да се отървете от мен просто така.

- Хайде, лягай и си почивай – каза Нора, оставяйки я на леглото. - След минутка ще ти донеса вечерята и лекарствата, които ти купих.

- Нахрани и котарака, моля те! Храната му е в шкафа под мивката.

Нора кимна и излезе от стаята.

Вечерта мина спокойно. Дора Костова спа непробудно през цялото време. Дори не беше усетила кога Мистър Дарвин се е шмугнал под завивките при нея. Предположи, че е била като мъртвец, заради хапчетата, които пиеше. На сутринта, в събота, се събуди отпочинала и свежа. Но беше сънувала нещо, заради което знаеше какво желаеше стомахът ѝ точно в този момент. А те имаха силна връзка помежду си. Шоколад! Дора беше сънувала реки от течен шоколад, дървета обсипани с шоколадови трюфели и къщи, построени от шоколадови блокчета. Преглътна слюнката, която се беше наляла в устата ѝ и си спомни за кутията с шоколадови бонбони, която беше купила преди два дни и все още стоеше в един от кухненските шкафове. Погледна към часовника на нощното си шкафче и видя, че е седем часа. Предположи, че Нора още не е станала и няма да я види, когато погълне с наслада бонбоните, за да ѝ се скара. Надигна леко завивката, за да се измъкне от леглото, без да събуди котарака и обу домашните си чехли. Но в този момент чу стъпки, идващи от коридора пред стаята ѝ. Бързо качи краката си отново на леглото, зави се с одеялото и положи глава на възглавницата. Дори затвори едното си око, а с другото наблюдаваше вратата, за да види кой ще дойде.

След малко в стаята влезе с тихи стъпки Нора, придружавана от другата дама в компанията – Вера. Двете се опитваха да бъдат безшумни, за да не събудят приятелката си, но щом ги видя, Дора изигра като на сцена в театъра своето събуждане. Прозина се с широко отворена уста и се протегна в леглото. После потърка очите си и с престорено ленив поглед погледна към посетителките си.

- О, здравейте, момичета! - надигна се леко тя.

- Да не би да те събудихме? - попита Вера със снишен глас.

- Не, спокойно. Тъкмо се бях наспала вече.

- Как се чувстваш? - попита на свой ред Нора.

- Много по-добре. Но след една чаша кафе, ще съм още по-добре.

- Никакво кафе! - отсече нейната болногледачка, размахвайки показалеца си пред нея. - През следващите дни трябва да забравиш за кафето. Дори ако можеш съвсем да спреш да го пиеш...

- А, не! Това няма как да стане. Мога да изкарам два-три, дори пет дни без кафе, но не и да се откажа от него. - Тогава забеляза, че Вера носи съд, покрит с домакинско фолио в ръцете си. - Нещо за мен ли е това?

- Да – доближи се с усмивка до леглото посетителката. - Направих ти сладкиш, от онзи който обичаш, с малини и шоколад. - Махна фолиото и към Дора полетя ароматът на вкусното изкушение. - Приготвих го още снощи, за да може да престои и да бъде още по-вкусен.

- Ах, как ухае!

- Какво си мислиш, че правиш?! - възкликна Нора. - Искаш да я убиеш ли? След микроинфаркта трябва да ограничи и сладкото.

- Аз... не знаех... - смути се Вера и закри отново сладкиша с фолиото.

- Дора трябва да се лиши от някои от малките си гастрономически удоволствия!

- Но аз не прекалявам с нищо, което ям... - обади се Дора.

- Не мисли, че не открих всички шоколади и бисквити в кухнята, докато готвих!

Дора замълча и с Вера се спогледаха така, сякаш бяха малки момичета, съучастнички в някоя пакост.

- Ще приготвя закуската – съобщи Нора, тръгвайки към вратата.

- А аз ще тръгвам. Днес ме чака много работа вкъщи – каза Вера, следвайки приятелката си, която излезе от стаята.

- Почакай! - обади се Дора и Вера се обърна към нея. - Нали не мислиш да отнесеш сладкиша? Остави го на скрина до прозореца! Ще го хапна, когато съм по-добре.

Вера се усмихна дяволито и изпълни молбата на приятелката си. После ѝ пожела бързо възстановяване и излезе от стаята. Дора погледна към сладкиша. Спомни си за аромата му, който беше усетила преди минути. Устата ѝ отново се напълни със слюнка. Но тя просто преглътна, обърна се с гръб към скрина и притисна лицето си във възглавницата. Беше решила да устои на изкушението и да почака закуската, която Нора щеше да ѝ приготви.

През целия ден Дора Костова не стана от леглото. Нора не ѝ позволяваше. Носеше ѝ храна, вода и ѝ правеше компания, седнала на стола до нея. Четеше ѝ от една книга, в която имаше различни диети, според състоянието на човека. Изброяваше ѝ нещата, които не трябва да консумира, за да не предизвика още един микроинфаркт или нещо по-сериозно. Дора я слушаше с досада, галейки Мистър Дарвин до себе си, но все пак се въздържаше от коментари, с които би обидила приятелката си. Все пак ѝ беше безкрайно благодарна за грижите, които тя полагаше за нея.

Вече се свечеряваше. През отворения прозорец на стаята влизаше прохладен въздух и се виждаха светлините на запалените улични лампи. Дора се размърда в леглото след поредната дрямка. Видя, че Нора е заспала на стола, държейки все още книгата с диети в ръка. Реши, че е настъпил моментът да се раздвижи и да си позволи да хапне нещо сладко, което да ѝ донесе малко настроение. Стана внимателно от леглото, гледайки постоянно към Нора, за да не я събуди, сякаш беше опасен дракон, който щеше да я изпепели, ако отвореше очите си. Обу си чехлите и тръгна на пръсти към вратата. Излезе бавно и безшумно, затваряйки след себе си. Докато вървеше по коридора, тя усети странна миризма. Беше цигарен дим. Сякаш някой пушеше в къщата.

Водена от мириса, Дора слезе по стълбите на първия етаж. Всекидневната беше потънала в здрач и само лампите от улицата, хвърляха малко светлина през прозореца. Но тя успя да види облака от цигарен дим, реещ се над дивана. Там имаше някой. Дора затрепери. Бързо напипа с ръка ключа, с който да запали осветлението в стаята. И когато лампите светнаха, тя се взря в човека, който стоеше с гръб към нея и продължаваше да пуши необезпокояван.

- Кой е там? Какво си мислите, че правите в дома ми?! - с тънък глас попита тя.

Но не получи отговор. Въпреки това, Дора не се доближаваше. След миг обаче, човекът на дивана загаси цигарата си, пускайки я в една чаша с вода на холната масичка. Изправи се. Беше жена! Имаше руса дълга коса. Беше облечена в черен клин и черен потник. Дора тръпнеше в очакване да разбере кой е нахлул в дома ѝ. Тогава жената се обърна и застана лице в лице със седемдесетгодишната вдовица!

- Елвира! - прошепна уплашена Дора с ококорени очи. - К-к-какво правиш тук? Н-не си ли...

- В затвора? - попита русата жена. - Там бях. Благодарение на теб, Дорита.

- Аз... съжалявам... тогава...

- Шшшт – сложи пръст пред устните си Елвира. - Всичко е наред, Дорита. - Обърна се да дръпне завесите пред прозорците, за да скрие гледката на минувачите към дома на Дора Костова. - Имаше дело – продължи Елвира. - Но нали знаеш как се случват нещата в страната ни?! Ако имаш пари, имаш всичко. - Дора не помръдваше от мястото си, изтръпнала от ужас, а сърцето ѝ биеше лудо в гърдите. Елвира тръгна към нея бавно. - Аз имам пари, както и хората, които стоят зад мен. Една сума тук, една сума там и ето ме! - разпери ръце с усмивка, сякаш току що бе излязла от магическа кутия. - Пак сме заедно, Дорита. Не се ли радваш?

- Моля те, не ме наранявай – с треперещ глас каза дамата, а брадичката ѝ започна да трепери.

- О, скъпа, – погали лицето ѝ Елвира – та ние бяхме приятелки. Не помниш ли? А ти ме предаде по толкова долен начин – цъкаше с език тя. - Заби ми нож в гърба. Като този тук – и извади един нож, който беше взела от кухнята на старата жена и беше скрила зад себе си. Дора се облегна на стената, гледайки я ужасена. - Дойдох да се сбогувам с теб, Дорита. Обявих къщата за продан. Заминавам. Така е най-добре.

- И искаш да ме убиеш? - едва намери сили да попита Дора. - Искаш да ме накараш да съжалявам за това, че те арестуваха? - от очите ѝ започнаха да се сипят сълзи, които потекоха като поточета по бузите ѝ. - Моля те, прости ми!

- Стига, стига – с престорено съчувствие в гласа каза Елвира, опирайки острието на ножа в шията на Дора. - Знаеш ли? Няма да те убия. Не съм такава. Дойдох просто да те сплаша. И да отрежа големия ти език, който трябваше да държиш зад зъбите си!

- Не! Не! Моля те! - заплака Дора.

- Да беше помислила, преди да се обадиш на полицаите, дърта вещице! - притисна я още повече с тялото си към стената Елвира, спускайки тъмна сянка пред очите си. Вдигна ножа над бедната уплашена жена, готова да го забие в нея.

Дора изпищя. Затвори очите си. Чу се изстрел! Ножът падна на пода. След миг Елвира издаде звук, с който сякаш пусна последния дъх да излезе от тялото ѝ. Свлече се на килима, а около нея се наля локва с алена кръв. Дора отвори очи. Погледна ужасена към падналата жена във всекидневната ѝ. Наведе се да провери дали е жива, но устави, че нямаше пулс. После премести погледа си към стълбището и видя приятелката си Нора. Тя стоеше на най-горното стъпало, държейки пушката в ръцете си. Лицето ѝ беше застинало, не издаваше никаква емоция.

- О, Боже! - извика шокирана Дора. - Ти я уби! Уби я! - и погледна отново към трупа на Елвира, чиито сини очи бяха широко отворени и сякаш все още я гледаха.

- Да я бях оставила теб ли да убие? - попита я Нора, приближавайки се по стълбите надолу.

- Какво направи?! Какво ще стане сега?! - падна Дора на колене до мъртвата руса жена и заплака.

- Стига, Дора! Успокой се! - остави пушката Нора и застана до приятелката си. - Трябваше да те защитя – каза с по-тих глас. - Когато се събудих и видях, че те няма, излязох от стаята. Чух гласове и дойдох да проверя кой е дошъл. Видях, че тази жена те заплашваше с нож и се върнах да взема пушката от гардероба ти. Нямах намерение да стрелям, но тя вдигна ножа и... щеше да те нарани... Не знаех какво да сторя... - със спокоен равен тон обясни тя.

- И сега какво? - погледна я Дора. - Да се обадя ли в полицията?

- Не! В никакъв случай – заяви категорично Нора.

- А какво ще правим?

- Ще се отървем от трупа.

- Какво?! - ужаси се Дора и стана от пода. - Полудя ли? Няма да ти помогна да я нарежеш като агне и да я хвърлиш на боклука!

- Не съм казала това. Ще я занесем в нейната къща отсреща. Ще изглежда така, все едно се е прибрала и някой я е убил там. Когато полицаите започнат да разследват, сигурно ще те питат дали не си видяла или чула нещо. Все пак живееш срещу нейния дом. И ще им кажеш, че си видяла само как някакъв мъж е дошъл на свечеряване, но не си забелязала кога си е отишъл...

- От кога стана толкова добра в замаскирането на убийства?! - попита Дора, а Нора я погледна със студено изражение на лицето.

- Да не би наистина да повярва, че съпругът ми почина толкова внезапно от инфаркт? - обади се с тих глас Нора, а приятелката ѝ я гледаше с недоверие. - Той се прибираше пиян като прасе всяка вечер. Караше се с мен за какви ли не глупости. Биеше ме. - Очите ѝ се напълниха със сълзи. - Търпях това толкова много години. Докато един ден не си казах, че е време да сложа край. Исках да променя живота си, да спра да страдам. И една вечер, когато той се върна отново пиян от кръчмата, му сервирах вечеря. Любимите му свински ребърца. Той ги изяде с апетит. Никога не отказваше храна. Но не знаеше, че този път вечерята му беше посипана с отрова. Трябваше да минат не повече от десет минути, преди да започне да действа. Стоях на стола срещу него, гледайки го как посинява, как се мъчи да си поеме дъх. От носа му започна да тече кръв. Гледаше ме с недоумение. Искаше да му помогна. Но не го направих. Оставих го да страда, докато не се свлече от стола. Беше мъртъв. Казах на всички, че е получил инфаркт. Че алкохолът е повлиял на здравословното му състояние и е имал лекарства, които не е пил. Никой не се осъмни в думите ми.

- Нора... - прошепна уплашената дама срещу нея, която я гледаше така, сякаш не можеше да я познае. - Убила си го...

- Да. И не съжалявам за това. - Погледна към трупа на Елвира на пода. - А сега спри да хленчиш и ми помогни да махнем тази жена от дома ти!

Двете дами нахлуха по чифт жълти домакински ръкавици на ръцете си, които Дора държеше в шкафа с почистващите препарати. Увиха тялото в килима. Изчакаха да стане достатъчно късно, та да няма никой по улиците на квартала. Когато прецениха, че е настъпил моментът, двете излязоха от къщата, носейки трупа на ръце. Едната беше хванала единия край на килима, а другата – другия.

- Очаквах да е по-тежка – обади се Дора докато слизаха от верандата.

- Не забравяй, че все пак Елвира беше само кости и силиконови цици – отвърна Нора.

- Не мога да повярвам на това, което се случва.

- Нека не говорим сега! - прекъсна я тя, оглеждайки се да не би все пак някой да ги наблюдава.

Когато се увериха, че е чисто, пресякоха улицата и минаха на отсрещния тротоар. Бързо влязоха в двора на къщата и когато стигнаха пред входната врата, осъзнаха, че нямат ключ, с който да отворят.

- По дяволите! - изруга Нора.

- Какво ще правим сега?! - паникьоса се отново Дора. - След малко може да излезе някой съсед и да се обади на полицията като ни види тук, с труп, увит в персийския ми килим.

- Млъкни, не ми помагаш! - изсъска Нора. - Пусни я надолу.

- Какво? На моравата ли?

- Пусни проклетия труп!

Дора изпълни заръката. Тогава Нора разви тялото и започна да търси ключ за къщата, прибран в дрехите на Елвира. И след малко го откри в джоба на клина ѝ. Дора въздъхна с облекчение. Навиха отново килима на руло, отключиха и влязоха вътре.

* * *

Неделните утрини в квартала бяха винаги спокойни. Заради почивния си ден, повечето хора предпочитаха да поспят до по-късно от обикновено. По улиците тръгваха от ранни зори само пенсионерите, които бяха престанали да правят разлика за това кой ден от седмицата е. Един мъж на почти осемдесет години, който всяка сутрин обикаляше наоколо със старото си куче, беше свикнал със спокойствието в тези часове на неделите. Затова се изненада, когато мина покрай дома на Дора Костова и я видя, че се занимава с градината си толкова рано.

- Добро утро! - поздрави я той, спирайки се пред къщата ѝ. - Сякаш не си спала миналата вечер, та да копаеш в двора си – засмя се той, показвайки зъбните си протези.

- Отдавна отлагам тази работа, а после ще стане много горещо – отвърна Дора. - Знаеш как е на нашата възраст... Трябва да се пазим от слънцето.

- Така е – съгласи се той. - Е, хайде, хубав ден!

- Хубав ден! - отговори му Дора, докато отъпкваше пръстта около бегониите, под която беше заровила пушката на съпруга си.

Беше около обяд, когато полицейската кола минаваше по улиците на квартала. Включената сирена и бурканът със синьо-червена светлина събираше погледите на хората. Някои надничаха през прозорците на домовете си, други се спираха на улицата, наблюдавайки автомобила, а трети направо тръгваха в посоката, към която караха полицаите, любопитни да разберат какво се е случило.

Колата спря пред къщата, намираща се срещу дома на Дора Костова. Брокерът от агенцията за недвижими имоти обясняваше, че е дошъл, защото е имал среща със собственичката. Но след като тя не му отворила вратата и не отговаряла на обажданията му, той решил да надникне през прозореца. И тогава я видял да лежи мъртва, обляна в кръв на пода във всекидневната. Веднага се обадил в полицията да съобщи за случилото се.

Полицаи обикаляха около къщата, която беше като опакован подарък с тази жълта лента, на която пишеше „Полиция. Не преминавай.“ Всички се опитваха да научат как Елвира е била убита. След кратко разследване, вече бяха съставени няколко версии за предполагаемия начин, по който е било извършено престъплението. Но накрая в докладът беше написано заключение, според което Елвира е станала жертва на някой по-влиятелен човек в бизнеса с наркотици, от който тя самата е била част. В този престъпен свят често биват убивани онези, които в даден момент се превърнат в „неудобни“ за някого. За полицаите това не беше нищо ново, нищо необичайно. Поредното убийство, без открит извършител.

В късния следобед, Вера отиде в къщата на Дора Костова, където знаеше, че ще открие и Нора. Трябваше да обсъди с тях случилото се в квартала. Не всеки можеше да каже, че близо до дома му е станало убийство. Но се изненада, когато ги завари в задния двор, където изплакваха с градинския маркуч пяната от почистващите препарати по персийския килим.

- Защо сте тук? - попита ги учудена Вера. - Очаквах да сте на верандата отпред и да наблюдавате какво се случва отсреща. Полицаите още са в къщата на убитата.

- И цялата нощ да стоим там, няма да дойдат да ни кажат нищо – обади се Нора.

- Да, така е... - измърмори Вера. - Все ще стане ясно как точно е била убита. - Погледна към петното, което не се беше изпрало напълно от килима. - Вас пък какво ви прихвана да перете точно днес?

- Ами... полях килима и... - несигурно каза Дора под носа си.

- Снощи заварих Дора да пие червено вино. Мислила, че съм заспала и веднага отишла в кухнята за бутилката. И точно когато се канеше да се прибере в спалнята си, я хванах в крачка. Тя се стресна и разсипа виното по килима. А знаеш, че ако не се изпере веднага, петното може да остане завинаги.

- Да – съгласи се Вера. - Веднъж полях с вино една рокля, която много обичах. Не я почистих веднага, а я оставих в пералнята за следващия ден. Петното така и не се махна. Никога повече не успях да облека тази рокля...

И така трите дами останаха в двора до късно, говорейки си за петна от вино, шоколад и кафе върху дрехите. После обсъдиха микроинфаркта на Дора, която казваше, че в никакъв случай няма да се лиши от кафето и сладкишите, които толкова много обичаше. Но никоя от тях не повдигна до края на вечерта въпроса за убийството, случило се в къщата срещу дома на Дора Костова.