из "Заблуденото царство"

И трябва да срещаш неща, за които отдавна не мислиш.

Щом започнал си основите каменни да набиваш в земята студена на есен.

Но вече си подбрал дните (доколкото може)

и първите дъждове си преборил!

Не стига, само пътеката снощна да си обикнал.

За да почувстваш нелепата гордост в сърцето!

Събрал и трохите от усмивката жалка и ето в грижа задрямал.

Над облаци сиви и вятър не хубав... в очакване тръпне душата.

В писмото на мисъл - лъжлива, изгубен в окосените вече жита.

Но  щом се потърсиш в промяната временна, листата с времето се преобръщат.

И спомняш си, че назад няма нищо, което в бряг да превърнеш!

И чувстваш в себе си вълна от несигурност и мислите пак преповтаряш.

И шепнеш си думи, в които  слънце за миг се показва, сърдито.

Поспираш за отдих, в небето загледан, но с калта по краката не от скоро се разхождаш!

И става студено, протриваш ръцете, но и това не помага, не топли!

И ставаш и тръгваш... за огъня все тъй си мислиш.

В главата - разхвърлена в спомени стая.

Но ти си далече, не знаеш къде се намираш.

Да попиташ никой не срещаш.

И вече стомахът, превит на кълбо, потреперва със тънките клони от студ.

И все още мисъл една от километри насам движи със сила краката!

Че в топли прегръдки в утро или във вечер студена... ще целунеш по устните НЕЯ!