Лили беше на 17 години! Младо и много приветливо момиче! Руси къдрави коси, спускащи се като буен водопад по стройния й гръб. Лицето и бе бяло като сняг, по носа палаво се усмихваха луничките й! Две небесно сини и дълбоки езера седяха и украсяваха съвсем лицето и! Ах, тези очи, в които всяко момче потъваше, щом я погледнеше! Тя вечно бе усмихната и закачлива...

Обличаше се с цветовете на дъгата.

Но днес не беше така...

Денят беше мъгляв и валеше студен дъжд. Вятърът пронизваше всеки минувач, сгрешил да се покаже навън в този кучешки студ. Лили вървеше с наведена глава бавно по мокрия паваж и подритваше изпопадалите кестени. Беше облечена в черно, нещо, което не беше в неин стил. Русите букли едвам се показваха от черното бомбе, което сигурно прибираше косите й. Тя влезе мрачно в училище и с тежки стъпки се запъти към класата си стая. Там цареше абсолютен хаос и невъобразим шум. Съучениците й се смееха, бягаха, викаха, пееха и куп други неща. Тя дори не каза здравей, когато прекрачи прага, а с тежки крачки се запъти и  седна на чина си. На всички им направи впечатление това, че тяхната лъчезарна Лили днес е повече от неузнаваема. Нейната най-близка приятелка - Мая, се приближи до нея и я попита нежно „Мила, какво има?"

А тя само вдигна глава и я прониза със синия си поглед, без да промълви дори и дума... Мая разбра, че е нещо много сериозно, но не посмя да направи повторен опит, за да разбере какъв е проблема...

Започна първият час. Имаха математика - любимия предмет на Лили, тя винаги вземаше участие, но този път не! Седеше си на чина и драскаше нещо на един лист. Гледаше ту в листа, ту преместваше погледа си към прозореца и така цял час. Беше напълно погълната от своите проблеми. Но какви, по дяволите, бяха те...  дойде междучасието, а Лили, все така забила поглед в чина си, витаеше в друг свят. Влезе учителката по литература и каза: „Ученици, днес ще имаме съчинение на свободна тема. Можете да напишете каквото си искате"

Всички се зарадваха и се заловиха да пишат кой за каквото се сети. Само Лили остана все така... след известно време извади един лист и започна да пише едни дълги и жестоки редове...

След малко се чу леко хлипане - всички се извъртяха и видяха как Лили плаче... но тя продължаваше да пише и да пише...

Звънецът разнесе своя вой и всички предадоха листата си, остана само Лили! Тя сложи последна дума в очевидно тъжния си разказ и го предаде на учителката.

На следващия ден Лили не дойде на училище... съобщиха на всички в училище, че тя е болна. Отсъствието й продължи 1 седмица и на никой не му правеше чак такова впечатление, че нея я няма. Мина се втора седмица и всички за почнаха да се питат къде е милата Лили? Никой не знаеше нещо. Един ден - студен и дъждовен, където всичко наоколо беше вкочанено и мокро, цареше някак траурна атмосфера. Никой не подозираше какво ще разбере след минута. Ето, че часовете започнаха и някой почука на вратата на класната стая. Влезе директорът, облечен в черно и каза: „Ученици, моля за внимание - вчера, 19.09. със живота се сбогува нашата мила Лили, но преди да ви кажа как и защо, мисля, че трябва да чуете това."

   „Навън вече не грееше слънце, навън вече не е пееха птици, навън вече нямаше усмихнати хора, а само намръщени егоистични същества, които минаваха и отминаваха като пътнически влакове!  Седя сега тук и се чудя защо пиша тези редове... може би защото имам нужда да споделя някои неща  с вас - неща, които никой не знаеше... и мисля, че ако ги научите сега, сега, когато няма как да ми се сърдите, ще ви е по лесно да ми простите...

От много години се опитвам да кажа на най добрия си приятел - Тишо, че много го обичам... Да, Майче, да, обичам твоето момче... знам, че ще те заболи за това, което ще кажа, но винаги съм го обичала и имаме тайна връзка от една година."

След като Мая чу това, избухна в неутешимо ридание... но все пак през сълзи каза „Продължете, моля ви"

Директорът продължи да чете:

„Мая, приятелко моя, знам, че сега, когато чуваш това, сигурно огромна болка раздира душата ти и ме мразиш, но аз искам да ми простиш, защото аз, най добрата ти приятелка, те предадох по най-долния начин, като криех от теб тайната ми връзка с Тишо, твоето гадже. Знам колко много го обичаш и всеки път, когато ти го целуваше, той гледаше към мен, всеки път, когато ти го прегръщаше, той се усмихваше на мен, всеки път, когато той е отлагал срещите ви, беше за да се види с мен. Съжалявам, не можех повече да крия тази жестока истина в себе си. Ти знаеш, Майче, колко много пъти си жертвала целия си живот за мен, а аз продължавах да ти забивам ножове в гърба... аз не съм достойна да се нарека човек...

Защо пиша тежи жестоки редове ли?  Защото, Майче, ми остават месеци, а може би дори и седмици живот. Страдам от неизлечима болест,  която отнема и последните ми секунди пълноценен живот... искам преди да умра, Майче, ти да ми простиш... съмнявам се, че ще го направиш след това, което чу, но все пак не губя надежда. Искам да ти кажа, че Тишо много те обича, макар да ти изневеряваше с мен. Той го направи, защото само той знаеше, че ще умра всеки момент и само той знаеше, че го обичам неземно много... и затова те лъгахме толкова подло цяла една година. Да... Майче, аз свършвам тези редове, не искам да те карам да страдаш повече... искам само да те помоля да дойдеш на гроба ми и да кажеш на камъка дали ми прощаваш или не...

Това е! Сбогом, Майче, сбогом Тишо, сбогом, приятели!"

В стаята настъпи жестока тишина и само риданията на горката Мая разцепваха въздуха. Веднага след училище тя се завтече към мрачното и кално гробище. Сълзите течаха от уморените й очи като поточета. Стигна до гроба на милата й Лили!

Камъкът бе студен и сив и беше така зловещо...

Мая прегърна камъка, на който бе гравирано името на Лили и започна да реди думи: „Лили... ооо, Лили... защо не ми каза по-рано?! Защо, приятелко? Защо ме лъга... и все пак знаеш, че те обичам повече дори и от себе си... няма за какво да ти прощавам, Лили... ти беше всичко за мен! И ми липсваш страшно много!"

Минаха се седмици. Мая заряза Тишо, защото страшно много го мразеше за това, което е позволил да стане. Ходеше всеки ден в черно и съвсем сама. Не пропускаше ден да иде на гроба на покойната Лили и да поплаче...

И един ден така... Мая беше на студения и пуст гроб и заваля дъжд... малко след това светкавици осветиха небето и гърмове разцепиха тишината... Мая не се уплаши от проливния дъжд, който се изсипваше и продължаваше да седи там и да рони сълзи... и изведнъж, ей така от нищото, една светкавица удари Мая... тя загина на секундата. Намери я охраната на следващия ден и веднага съобщиха на медиите и на близките на момичето. На погребението беше и Тишо там  и държеше една кърваво червена роза! Той се чувстваше много виновен пред Мая, а сега, когато тя бе само студено тяло, напълно безжизнено, някаква страшна сила свирепо го раздираше отвътре! Когато свещеникът спря да опява душата на Мая и започнаха да смъкват ковчега във влажната земя, Тишо пророни сълза и хвърли розата върху хлъзгавото дърво с думите „За теб, Маичка, за теб, Маичка!"... бръкна в джоба си и извади едно малко ножче, забоде го право в сърцето си и... се просна мъртъв  пред ужасените погледи на всички!

Така за 1 месец 3 невинни и млади деца намериха своята смърт...

Колко жестоко, нали...

Още по-жестоко е, когато един от тези герои е твой близък...

Ах, сестричке... ах, Мая... колко ми липсваш само!