И се чудя за какво всъщност ми се пише. Може би се изхабих и казах всичко, което имах да кажа относно връзките, любовта, разочарованията и прочие.. Ами сега какво? Боя се да не попадна в една черна дупка без идеи, зациклила върху лаптопа, отворен и чакащ да запиша поредната неподредена мисъл в главата ми. Страшно е. Да искаш да изразиш чувствата си, а да не можеш, просто защото не намираш точните думи.. Трябва ми вдъхновение, но от какво ще го получа? Музата идва от изневиделица и всеки, който пише, ще ви каже, че тя не пита, когато така да кажем те „удря“. Може да е в 3 часа през нощта или тъкмо когато ставаш и единственото, от което имаш нужда е едно силно кафе, но все пак със скоростта на светлината минават мисли след мисли.  И, като се замисля трябва ли ми всъщност даден човек, за да получа вдъхновение да пиша? Питам се, защото всеки път, когато изливам мислите си върху белия лист то е заради дадена случка с определен човек. И сега? Нямам човек до себе си и някак изгубих музата да пиша. Как е възможно? Толкова ли много влияе едно човешко присъствие върху мислите ти и начина,  по който гледаш към света? Всячески се опитвам да извикам вдъхновението при себе си. Седя сама на една малка кокетна тераса, чувствайки полъха на свеж въздух ,защото съм извън шумния и мръсен град. Какво по- хубаво от това да се върнеш в старата къща на баба си на село където си прекарал почти цялото си детство? И то какво детство..в игри до късни часове.. Безгрижни тичахме из улиците без нуждата да проверим телефона си за известие във Фейсбук или да споделим колко добре си прекарваме с едно селфи. Запечатвахме спомените си с одрасканите колена и ръце. Колко хубаво беше.. нямаше ги задълженията нито проблемите. Сега сме пораснали, отчуждили се един от друг и сме се вглъбили в проблемите си, неуморно търсейки решения за тях. Какво стана с онези усмихнати хлапета? Умряха ли с нашето личностно развитие или играят на криеница с това, в което животът ни превърна сега- намусени и студени вече не хлапета . Боже, бих дала всичко да върна искрата за живот и пълните с мечти очи на тези така нуждаещи се хора. Чудя се, това ли значи да пораснеш? Такава висока цена ли плащаш, като се превръщаш във възрастен? Загърбваш истинските ти желания за живота и си намираш една скучна, но сигурна работа само защото така трябва? После създаваш семейство отново, защото така трябва.. това се изисква от теб. И в край на сметка ето те- на 40 години си и  всеки ден ставаш с мисълта как ще избуташ и този ден. Не си щастлив, но какво друго да направиш? Все пак „така трябва“, нали? Понякога си позволяваш да се сетиш какво беше.. какви бяха желанията ти, когато беше едно малко дете с големи мечти, но не мислиш дълго за това, защото не е правилно. Налагаш си го и продължаваш да работиш, защото все пак си възрастен и това са едни глупости, за които нямаш време да мислиш. Имаш семейство за изхранване. Но нека те попитам нещо. Блеснаха ли очите ти с искрата, която имаше, като малък, когато мечтаеше смело какъв искаш да станеш? Всъщност, не ми казвай. Досещам се. Оказах се права, нали? Жалко, приятелю.. трябваше да следваш мечтите си, въпреки че ти казаха, че не е правилно. Защото, ако беше ги преследвал със страстта, която се крие в душата ти, сега нямаше да си намусения и студен човек, в който се превърна. А на всички малчугани, които имат мечти, следвайте ги. Животът не се живее спрямо изразите „ така трябва“ и „ това е правилно“. Светът има нужда от смелите ви мечти. Само помнете: докато постигате целите си, не забравяйте детето у вас, което обича и дерзае. Явно чистия въздух ми помогна да осъзная някои много важни неща и този път в старанието си да измисля нещо наистина добро, то стана ей така само, като си спомних за вечерите, когато всички бяхме просто едни безгрижни хлапета.