И днешният ден бе тъмен и мрачен, още от деня, в който той си отиде.
С него изчезна любовта, живота, смисълът... всичко.
За поред път тялото ми се намираше в гробищата, а съзнанието ми блуждаеше на съвсем различно място.
Чувствах се празна. Сякаш вече нямах душа, а само тяло, което безцелно се разминаваше с хората.
Заради него сега изпитвах болката, от която винаги се пазех.
Каква глупачка бях през всичките тези години.
Сега можех да усетя вкуса на щастието и да го споделям с всичките си приятели, вместо да стоя пред тази грациозна надгробна плоча и да бъда сама.
Единственото, което можеше да се каже, че ми харесва, бяха гравираните букви на мраморната плоча. Всяка една беше позлатена. Този нюанс придаваше свежест, вместо тъга към починалия. Нещо, което изобщо не ми се нравеше.
Мразех родителите му заради това, че парите означаваха повече от самоуважението на един човек. Те парадираха с тях. Дори на гроба на собствения си син не проляха една сълза. От километри си личеше колко ги беше ...