Най-ужасно е когато някой ти липсва, а ти не можеш да направиш нищо, за да го промениш. Когато всичко в теб страда за този човек. А най-жалкото е, че ти си безсилен. Каквото и да правиш, той няма да се върне. И въпреки че го знаеш, ти продължаваш да таиш надежда. Нещо в теб те кара да мечтаеш за очите, усмивката му. Мечтата да го видиш отново. Само за минута, казваш си, че това ти е достатъчно. Искаш просто още един момент с него. Да знаеш, че отново можеш да го докоснеш, да чуеш гласа му, да видиш красивото му лице. Но скоро това нещо в теб изчезва. Осъзнаваш, че мечтите ти са невъзможни. И това те наранява още повече. Разбирайки, че човека, на когото си вярвал най-много, когото си обичал повече от всичко, когото си знаел, че ще направи всичко за теб, никога няма да се върне, те пречупва малко по малко. Частица по частица душата ти се руши. Всичко, в което си вярвал, всичките мечти и надежди се рушат. А ти не го осъзнаваш, опитваш се да живееш нормално, но не можеш. Рано или късно разбираш, че всичко е свършило. Че животът, както за него, така и за теб е свършил. Нямаш сили да живееш повече, искаш просто да дойде краят. Да се отървеш от болката, това е нещото, което искаш най-много.  Но тя остава, никога не си тръгва. Твоя е до края на дните ти и каквото и да правиш, тя винаги ще е до теб. Разбира се, ти лъжеш другите и себе си, че си добре, че няма болка. Но знаеш, че не си прав. Знаеш, че болката е все още там и няма намерение да си тръгва. И все пак, мислиш, че като казваш думите „добре съм” , ще се чувстваш по-добре. Не си прав, но давай, щом те кара да мислиш, че така всичко става по-добро. Но знай, че времето не лекува нищо. Болката остава до теб завинаги. Просто накрая ти става безразлична и не я забелязваш, защото вече си свикнал да е до теб през всяка една секунда.